Това няма нищо общо с митическите дракони.

Изразът се е появил благодарение на един от най-древните правни закони, въведени от атинянина Драконт.

В тези закони най-популярното наказание било смъртното, в това число кражбата на плодове или оскърбление на длъжностно.

Всеки път ще придобиваш сила, опит и увереност, когато в каква да е ситуация, спреш и погледнеш в лицето на страха.

Николета бе вече в седми клас. Но изведнъж в живота ѝ всичко се срути. Диагнозата ѝ бе страшна:
– Левкемия, – каза лекарят след като прегледа  изследванията.

Това, от което се опасяваха родителите ѝ се оказа истина.

Следващите няколко месеца Николета редовно посещаваше болницата. Правеха ѝ хиляди тестове. След това дойде ред и на химиотерапия. Това бе някакъв шанс, за да се спаси живота ѝ, но Николета загуби косата си.

Без коса, особено когато си в седми клас, е ужасно.

Преди да започне осми клас на Николета ѝ купиха перука. Струваше ѝ се,че тази чужда коса я драска по кожата, но въпреки това я носеше.

Николета бе любимка на съучениците си. Тя подкрепяше много деца, когато изпаднеха в трудно положение. Около нея винаги имаше деца. Но ….

Първите няколко седмици от започналата учебна година Николета надяваше перуката и със сълзи в очите влизаше в клас. Странно никой не ѝ обръщаше внимание.

Накрая Николета не издържа и каза на родителите си:

– Това, че нямам коса не е беда, но да загубя приятелите си …. това не мога да понеса. Вървя по коридора, а те се отдръпват от мен, сякаш съм прокажена, а когато вляза в стола, те без да си доядат закуските, напускат помещението. Никой не иска да стои до момиче, което боледува от някаква странна болест, няма значение, че не е заразна. И да умра не е страшно, защото вярвам в Бога. Знам къде ще бъда през вечността. Но загубата на приятели …. води до отчаяние.

– Ако искаш можеш да останеш в къщи, – предложи майка ѝ.

Но това не успокои Николета.

Вечерта тя дълго мисли и се моли. На сутринта насърчена, облече празничните си дрехи и каза на родителите си:

– Отивам на училище. Трябва да разбера нещо.

Родителите ѝ не знаеха какво е намислила, но я закараха до училището. Тя ги прегърна, когато слезе от колата и им каза:

– Знаете ли какво съм намислила да  направя? Днес ще разбера кои са моите истински приятели. Нека ме приемат такава, каквато съм. Молете се за мен.

След като каза това, свали перуката си и така влезе в училището.

В този ден се случи чудо. Когато премина през двора и влезе в училище, никой не я обиди, не я оскърби, не ѝ се присмя.

Така Николета научи съучениците си, да бъдат самите себе си, да използват талантите, които Бог им е дал и да стоят в правдата, когато около тях отстъпват пред болката, страха и наказанието.

Бе пусната обява: Търся монтажници за система от канализации.

Скоро телефона иззвъня.

– Да.

– Здравейте, обаждам се във връзка с обявата.

– Слушам ви.

– Нужна ми е работа, след два месеца постъпвам в армията.

– Без опит щях да ви взема, но за два месеца …. За толкова вие на нищо няма да се научите.

– Чуйте ме, трябва да спечеля малко пари за майка ми, преди да замина.

– Вие не умеете да монтирате тръби?

– Мога да копая и да нося тежки неща. При вас има ли такава работа. Може и по-евтина да бъде работата.

„Колко е настойчив, – помисли си Попов. – Как да го отпратя без да бъда груб?“

И тогава той си спомни как за първи път започна работа. Нямаше никакъв опит. Отиваше по два три пъти в една кантора и получаваше по-малко от другите.

– Добре, – каза Попов, – ела утре на обекта. Вземи си работни дрехи и гумени ботуши.

Васко много се зарадва.

На другия ден той много се стараеше на строежа. Попов помоли охраната:

– Моля те, Добри, наглеждай този новия, когато аз не съм на обекта.

На обяд Добри се обади на Попов:

– Нали искахте да наблюдавам новия?

– Как е той?

– Всички седят, а той копае.

– Сам?! Обади ми се и при следващото обхождане, моля те.

За два месеца Васко се научи да работи на багер, като повдигаше различни видове оборудвания. Започна да разбира по малко и от чертежите. Това беше вторият човек в бригадата, който не се кръстеше при вида на чертежа на профила на кладенеца.

Васко никога не си позволяваше да пие на работа с другите мъже. Първи идваше на работа и последен си отиваше. Стараеше се и то много.

След двата месеца получи толкова пари колкото останалите за същото време.  При него нямаше нито една глоба, нито едно мъмрене или наказание.

Старайте се , стремете се и напредвайте, даже и да ви отказват, претърпете и предложете да поработите „безплатно“.

При царуването на Петър Велики боляринът Желябужский извършил тежко престъпление, за което бил осъден на смърт. Но той имал син, който от най-ранна възраст се отнасял към него с много любов.

Младият човек бил поразен от нещастието на баща си и от позора, който паднал върху тяхното семейство. За това решил да пожертва живота си, за да спаси баща си.

Той срещнал царя при входа на двореца. Хвърлил се в краката му и се разплакал:

– Господарю, баща ми е нарушил своя дълг пред Бога и Отечеството и сега е осъден на смърт. Не роптая срещу вашето решение, но смея да прибегна до милосърдието ви. Заповядайте, велики господарю, вместо моя баща, аз да понеса наказанието му. Аз с радост ще жертвам живота си за него. Господарю, не отхвърляйте сърдечното ми желание да заплатя на баща си за възпитанието, да избавя майка си от загуба на съпруга ѝ, а братята и сестрите ми от това, да останат сираци, а също и  да освободя цялото ни потомство от срама.

Царят се трогнал от нежната любов на сина към баща му и казал:

– За възпитанието на такъв син прощавам на баща ти. Нещо повече, давам ти неговото място и мисля, че ти ще бъдеш по-добър баща изпълнявайки неговата работа.

Край блоковете често се разхождаше един сивочерен котарак. Той беше обикновен, но изглежда съдбата му не бе много радостна. Кой знае къде си бе загубил опашката, на мястото ѝ бе останало само малко чуканче.

Лявото му ухо бе счупено и бе зараснало накриво. Едното му око поради грозен белег, не се отваряше, само премигваше малко с него.

Котаракът беше много добър, не се нахвърляше на хората, но те не го жалеха. Наричаха го Изродчето.

Да той наистина изглеждаше страшно, но явно не разбираше, че го наричат с такова име и за това не се обиждаше.

Когато някой му извикаше:

– Ей, Изродче.

То весело измяукваше и добродушно изкачеше да посрещне извикалия го.

На децата им бяха забранили да го пипат, а по-големите се отнасяха много грубо с него. Често  го мамеха, подхвърляйки му уж нещо за храна, а изливаха съд с вода върху него.

Баба Пена го защитаваше и често му даваше нещо за ядене. А веднъж я чух да мърмори недоволно:

– Защо сме толкова зли? Искаме с нас да се отнасят по човешки, да разбират проблемите ни, а към тези, които са по-слаби, се отнасяме безмилостно и жестоко.

Котаракът търпеше, когато го поливаха, само присвиваше уши, но си оставаше на мястото.

Въпреки всички обиди, мяукаше и се отъркваше в краката на някой. Сякаш казваше:

– Извинявайте, че съм толкова грозен, безполезен и ви предизвиквам да ме мразите.

Той получаваше ритници от минаващите. Хората си изкарваха натрупания гняв от несправедливостта в живота си върху него.

Веднъж влезе в един дом и поиска храна, но му притиснаха една от лапите с вратата. Дълго след това куцаше, лапата бавно зарастваше. Но въпреки всичко той прощаваше на хората и отиваше при тях.

Като наказание за това, че беше добродушен, някой насъска кучета против него. Котаракът не можа да избяга или да прескочи оградата, подведе го болния крак.

Тогава той изпищя, викът му беше почти човешки.

Баба Пена изскочи на улицата и започна да гони кучетата, а те ѝ се зъбеха озлобено.

Уродчето лежеше в локва кръв, неподвижно. Баба Пена въздъхна:

– Боже, и то е като нас. Животът ни е смачкал всичките…. само, че то горкото не умее да мрази.

Внимателно го взе на ръце и го понесе към дома си. Докато го носеше се страхуваше да не му причини още болка. Виждаше как животното страда.

Баба Пена влезе в стаята и се чудеше какво да прави. Котаракът хриптеше и се задушаваше. Тя седна на стола и го положи на коленете си. Посегна да го погали, въпреки че се страхуваше, че ще го нарани, а котаракът замърка.

Той хриптеше, но не виеше от болка, а се опитваше да мърка. Благодареше за това, че някой се е погрижил за него.

Човек му бе дал капка топлина, макар и пред смъртта му, а той се опитваше да благодари, за това чудо, забравяйки за собствената си болка.

Потърка главата в дланите на жената, изпъна се в цял ръст и замръзна. Не дишаше. Сърцето му спря да бие.

Баба Пена седеше с мъртвия котарак на колене и си мислеше за хората:

– Как се отнасяме един към друг, особено към по-слабите? Това животно бе един нещастен инвалид, който цял живот търсеше да получи поне малко топлина.

По лицето и започнаха да се стичат сълзи.

И изведнъж тя разбра:

– Много от нас имат нормално физическо тяло, но жестока и осакатена душа.