Валеше сняг, но снежинките бързо се топяха.

– Но нали все пак има сняг, – засмя се Борис, – а щом е Рождество, той е предвестник на нещо.

– На какво? – попита Соня.

– Че се пречистваме от греховете си.

– А ако бъдем пречистени от греховете си, какво ще ни остане? – опита да се пошегува Данчо.

Всички се бяха струпали в кухнята, докато Мартин отваряше виното и го разливаше в пластмасови чаши. Мариан отвори хладилника и извади газирани напитки за Любчо и Дойчин, а за себе си взе безалкохолна бира.

Горан беше пристигнал последен. Тогава решиха, че е време за тост и се отправиха към трапезарията. Там последна влезе Катя. Тя носеше кошница с пресен хляб.

– Бих искала да ви запозная със една семейна традиция, – усмихна се предизвикателно Катя. – Това е хляб на спомените. Майка ми го правеше, когато бях малка. Тя го наричаше така, защото когато хапнеш от него, трябва да си спомниш нещо важно.

– Може ли да е от детството? – попита Станчо.

– Може да е от всяко време и всяко място, – бързо каза Катя. – Нека да хапнем залък хляб и да си спомним през какво сме преминали и какви сме били. Само тогава ще осъзнаем до какво ниво сме стигнали и какви сме сега.

Катя пусна кошницата в кръг и всеки си отчупи парче хляб.

А през това време тя обясни:

– Тайната на хляба на спомените е в това, че в него можеш да сложиш каквото си поискаш. Това могат да са чушки, картофи или сирене, дори може да бъде само някоя подправка. Така хората биха живели по-добре ако обръщаха внимание на това, което имат и няма да го хабят напразно.

– Спомените са като онова, което откриваш в чекмеджетата на кухнята. Могат да изглеждат ненужни, но всъщност подобряват това, което правиш, – констатира Димитър.

– За всички нас, – каза Борис и вдигна чашата си.

Другите го последваха в наздравицата.

В заведението беше доста шумно. Някаква група празнуваше победата на любимия си отбор. Вдигаха наздравици и крещяха оглушително.

На Павел съвсем не му бе леко. Жельо се мъчеше да го успокоява, но не му се отдаваше.

– Само да не направиш някоя глупост пак, – каза Жельо.

– Дадох дума на Маги, – усмихна се тъжно Павел, – че няма да се върна към престъпната си дейност заради, които бях във затвора. – Но ако не събера нужната сума, ….. няма да я оперират. Какво ще правя без нея?

– Хайде, сега ли намери да се предаваш, – Жельо разбираше приятеля си, но какво можеше да направи. – Все ще измислим нещо.

– Не е честно, – простена Павел и с юмрук удари по масата.

– В този свят се случват не само справедливи неща, но Бог контролира всичко, – опита се да го насърчи Жельо.

– Изобщо не ми споменавай за Бог, – извика разгневено Павел.

– Ако Маги те чуе какви ги говориш …….

– Превел съм много грешки, но съм си платил за тях и не съм се оплаквал от това, – каза Павел примирено, – но Маги не е наранявала никого. Тя е въплъщение на добротата. Не пропуска богослужение. Ако имаше Бог, Той щеше ли да допусне да ѝ се случи всичко това?

– Просто търсиш някого да обвиниш, – тихо каза Жельо, – ако бях на твое място, може би и аз щях да се депресирам.

– Сериозно ти говоря, – наостри се Павел още повече, – не виждам никакви доказателства, че има Бог. Кажи ми, защо се разболя Маги? Моля те не ми пробутвай простотиите за изпитанието и вярата. Маги е изпълнена с вяра, а ето какво ѝ се случи – рак.

Жельо искаше да успокои приятеля си, той също харесваше Маги, но какво да му каже?!

– Всеки от нас вярва в нещо – Бог, Макъл Джексън, Стив Джопс, Буда, …… Това ни вдъхва надежда, че там някъде ни чакат по-добри дни, че борбата ни не е напразна. Очакването за нещо по-хубаво ни крепи. Именно надеждата те кара да станеш от кревата, когато нямаш сили, да тръгнеш към някаква цел, без да си сигурен, че ще я достигнеш. Тя те кара да извършиш невероятни неща, за които дори не си и мислил.

– Само с надежда не се живее, – мрачно каза Павел. – Надеждата няма да ти плати сметките и няма да спаси човешки живот.

– Нужна ти е надежда и най-обикновен морален кодекс, – настави го Жельо. – Вяра, която да те провокира и води напред. Моя кодекс е Божието слово.

– Надежда, истина, правда ……- Павел махна с ръка презрително.

Жельо се усмихна насила и осъзнавайки, че няма да успее да пробие, попита:

– Теб какво те крепи?

– Маги.

Всичко се дължи на традицията. Едно вино става наистина добро едва когато пусне корени в историята на хората. Ако дядо ти е вдигал с него наздравици, когато се е родил баща ти, ако с него се е вдъхновявал Джото, докато е изписвал църквата в Скравена, ако преди три хиляди години е било донесено като жертвен дар от едно момиче….

Три хиляди години са много време.

Разбери, с това не искам да кажа, че сортовете лози трябва да са стари, имам предвид самото вино, неговата индивидуалност, която е пуснала корени в нас.

Хората и виното, са имали време да се опознаят, да свикнат едни с други. Това е стара дружба, която се предава по наследство, от страна на хората, и на виното също и от страна на винаря, и на пияча .

Това е прастара дружба. Ти не знаеш, но виното тук е правило големи услуги на града. Когато бил завладян от Венеция за първия път през 1202 г……

Венеция била тогава мярката за всичко и през тази година дожът на Венеция пристигнал в Триест с внушителната си армия. Той водел множество тежковъоръжени кръстоносци. Не знам дали триестците наистина са се зарадвали на гостите, но за всеки случай забили камбаните на църквите. Една делегация от духовници със запалени свещи и най-тържествените си одежди поздравила дожа от името на града.

Дожът се казвал Дандоло, изискано име. Хората разказват, че бил с впечатляваща осанка, висок мъж с буйни бели коси. Вървял напето, но трябвало някой да го води, стъпка по стъпка, тъй като бил сляп като къртица. И така той стоял там пред тежковъоръжените рицари, венецианските патриции и велможи, загърнат в най-фин плащ. И очаквал пълното покоряване на Триест. Опасна ситуация.

Епископът на Триест оповестил:

–  Гражданите на Триест се предават.

Дожът не реагирал. Епископът се заклел във вярност. Дожът не трепнал.

– Триест поема задължението, – продължил нататък епископът, – да бъде в услуга на венецианците подобно на другите градове на Истрия и обещава да се бори с пиратите на Ровиньо.

По онова време те са били истинска напаст за търговията на Венеция. Дожът Дандоло не помръднал и останал като камък. Какво можели да предложат още триестците? Епископът извисил глас:

– Всяка година петдесет бъчви с най-доброто вино ще има за двореца на дожа.

Всички очи се насочили към дожа.  В този миг,  през строгото му лице пробягнала усмивка и той дал знак, че договорът може да бъде запечатан върху хартия.

Разбираш ли! Като пиеш това вино, във вкуса му се усеща, че то може да извоюва усмивката на най-големия от всички дожове.

Истинското приятелство не изпитва завист,

истинският приятел е най-голямото богатство.

Старият и мъдър вожд на викингите празнувал поредния си юбилей.
Шумно и весело пирували неговите приятели и съратници. Всеки ставал и вдигал наздравица за вожда, пели хвалебствени песни за неговата сила, мъжество, храброст и безстрашие. Пожелавали му богатирско здраве, победи в боевете, дълги години живот и всичко най-хубаво.
Дълго и търпеливо ги слушал старият викинг.  Накрая станал и казал:
– Благодаря ви братя за добрите думи, които изказахте в моя чест. Видял съм в живота си много скърби и радости, постигал съм слава и почит, получил съм много богатства и земни блага…, но нямам нито един истински приятел.
Думите на вожда съвсем не се харесали на войните му. Скочили от местата си възмутени.
– Как можеш да говориш така? Помниш ли, когато изтърва меча си в боя и аз ти го подадох, за да спася живота ти? – закрещял един от войните.
– Нима си забравил, как враговете ти запалиха дома ти  и аз те приютих със семейството ти? – огорчен прибавил втори.
– Дадох ти дрехи и те нахраних, когато беше гол и гладен! – възмутил се трети.
– Да, това е истина, – отговорил вожда, – Аз съм ви благодарен за това и оценявам вашата доброта и грижа за мен. Но помните ли онзи ден, когато получих награда за смелостта си в боя. Маска на завист изкриви лицата ви, много от вас наведоха глави и забиха поглед в земята. А аз очаквах да се зарадвате с мен! А когато бях повишен в ранг, вашите очи станаха тъжни. И вероятно някои от вас са си помислили: „Защо него, а не мен?“ А аз очаквах да споделите моето щастие.
Ние често не разбираме правилно понятието истинско приятелство. Спомням си поговорката: „Приятел се познава в беда“. Ние несъзнателно очакваме беда, за да проверим приятелите си.
Истинският приятел наистина се познава в беда, а най-искрените и преданите се познават в щастието.
Желая ви искрени и предани приятели, умеещи не само да са съпричастни и да ви подкрепят в скръбта, но и искрено да се радват на победите и успехите ви заедно с вас.
Приятелските отношения между хората са най-голямото богатство. Те не се купуват и не се продават, не се печелят на лотария и не се обменят. Душата на човека искрено се радва на истинското приятелство.
За да имаме такова приятелство, трябва постоянно да се стремим да станем вътрешно по-чисти и добри. С една дума, да растем.