Василев ремонтираше компютри. Имаше си работилница, накрая на града. Днес привърши поредния.

Клиента, който бе оставил компютъра си за ремонт, намина да види до къде е стигнала поправката.

Василев го зарадва:

– Готов е, веднага можете да си го вземете.

– А колко ще ми струва ремонта? – попита мъжът.

– 450 лева, – отговори Василев, но като видя киселата гримаса на клиента си добави, – наложи се доста части да сменя.

– Добре сте ги сменили, но аз от къде да взема толкова пари? – измърмори недоволно  клиентът.

Мъжът си тръгна. Василев бе изгубил всякаква надежда, че ще се върне, но човекът се върна след три часа.

– Тук са 400, повече нямам, – каза той отчаяно. – 50 лева ще ви донеса по-късно.

– Добре, – съгласи се Василев и взе парите. – Гледайте само да не забравите.

Когато клиентът му даде парите Василев не ги преброи веднага и без това стана тъмно и той вече си тръгваше.

Когато се прибра в къщи, той прегледа банкнотите, които му бе дал мъжът.

Изведнъж се стаписа. В ръцете си държеше 800 лева. Изглежда клиента му не бе гледал внимателно и вместо четири стотачки, му бе дал три банкноти по 100 и една от 500 лева.

– Човекът се е объркал, – каза Василев, – като дойде да ми донесе 50-те лева ще му дам излишъка.

Минаха две години, но този човек не се появи повече. Изглежда са му се досвидели 50 лева.

Денят беше мрачен и потискащ. Облаци скриваха слънцето, но бе задушно и горещо.

На Михаил Сираков бяха съобщили, че баща му е в болницата и бере душа. Той хвана влака и сега бързаше да се срещне с баща си, преди да е преминал в отвъдното.

През целия път се молеше:

– Господи помогни ми да го заваря жив, за да си взема довиждане с него. Само той ми остана, нямам друг човек, който да ми е толкова близък на този свят.

Михаил бе замил да проучва нови находища на хиляда километра от дома си и бе оставил баща си на грижите на съседката.

В последно време баща му губеше памет и се държеше неадекватно. Оня любвеобилен старец бе изчезнал и на негово място се бе появил вечно сърдит и недоволен възрастен човек, който капризничеше като малко дете.

Въпреки всичко Михаил обичаше баща си, за него той все още си беше добрият баща, но сега е засегнат от неизлечима болест.

Когато влезе в реанимацията Сираков видя възрастен човек, който бе изпаднал в някакво полусъзнание. От него излизаха разни тръбички.

„Но това не е моят баща, – каза си Михаил и се зарадва, – Баща ми е в къщи. Някой е сбъркал имената и е повикал мен вместо сина му. Колко жалко. Какво мога да направя за този безпомощен старец?“

Михаил отиде при дежурния лекар и го попита:

– Колко му остава?

– Трябваше вече да е мъртъв, навярно е чакал вас, – каза много тихо лекарят. – Добре, че дойдохте.

„Кой знае колко далече е неговия син, – бореше се с мислите си Михаил. –  Този старец с надежда се е държал, за да бъде няколко минути със сина си преди да си отиде“.

И Сираков взе решение. Той се наклони към старецът хвана го внимателно за ръката и нежно каза:

– Татко, аз дойдох.

Умиращият сграбчи ръката на Михаил, очите му се разшириха. На лицето на старецът се появи щастлива усмивка. След това се отпусна и премина в небитието.

Две жени разговарят:

– Моят мъж започна късно да се прибира в къщи, – оплака се едната.

– Моят също се пробва да го направи, но аз го отучих, – самодоволно заяви другата.

– Как го направи? – полюбопитствува с надежда първата.

– Когато една вечер се върна късно и позвъни на вратата, аз го попитах: „Ваньо, ти ли си“?

– И какво от това? – попита първата не разбирайки, какво иска да ѝ каже другата жена.

– Но моя мъж се казва Кольо.

Сряда. Обикновена поликлиника в малък провинциален град. Милена седеше пред вратата на завеждащия и чака да оформят документите на сина ѝ.

Коридорът бе пълен с чакащи, повечето са майки с деца. Малките тичат напред назад, за тях детството не е престанало.

Изведнъж от кабинета на завеждащия се чу гласът на секретаря му:

– Майката с детето инвалид, идвайте, всичко е готово …

Фразата увисна във въздуха. Всички чакащи започнаха нервно да се оглеждат. Милена също започна да се оглежда. Коя ли е тази майка? Тя първоначално не разбра, че викат нея ….

Когато ѝ стана ясно, че е тя, в главата ѝ прокънтя:

„Защо аз? Не приемам това!“

Тя вътрешно яростно отричаше ставащото. Обхвана я паника:

„За какво е всичко това? Какво погрешно съм направила? Инвалидност, това не е за моят син. Господи, нека това да е сън. Ще се събудя и всичко  ще бъде наред …“

Милена си правеше  голо и егоистично пресмятане:

„Ще излекуват син ми и веднага се прибирам в къщи. Всичко ще е наред. Приготвям храна за цялото семейство, веселим се, пеем …..

Но тя трябваше да приеме, че синът ѝ е инвалид. Защо ѝ бе толкова болно?

Работата не е в във вината, а в отношението. Даже и на педантичен шофьор с многогодишен безавариен стаж може да се случи…

Става дума за отношението на околните. Хората се отнасят към инвалидите, като към лица с ограничени възможности.

Милена излезе от кабинета на завеждащия с документите и мина край любопитните и съчувстващи погледи на седящите там майки.

„Хората не са лоши, – опитваше се да се успокои Милена, – те просто искат да разберат как е там зад „нормалното“. Край тях минава чужда трагедия, която не ги засяга. Слава Богу!“

Милена излезе на улицата , а там я съпровождаха отново съчувствени и любопитни погледи:

– Как ли се е случило? ….Защо не е опазила детето си? …. Хубавото е, че това не се е случило с нас ….

Множество въпроси, на които Милена не можеше да отговори.

Искаше ѝ се да им изкрещи:

„Инвалидността е само дума. Тя означава, че някой живее по-трудно и сложно, отколкото вас. Такива трудно вземат неща, които за вас са нещо естествено или не могат да общуват с другите, защото не ги разбират. Не ги съжалявайте. Ценете ги и ги обичайте“.

Милена крачеше бързо, тя искаше да избяга от хората. По лицето ѝ се стичаха сълзи, но в душата ѝ грееше надежда.

– Детето ми ще оздравее, – усмихна се тя на себе си, – а болката ми от отхвърлянето ще изчезне ….

Когато се изпълни определеното време и настъпи световната есен, Бог ще изпрати ангелите си да приберат реколтата си. Какво ще намерят те в полето на нашите сърца?

Това време ще настъпи за всеки от нас, преди времето на общата жътва.

Не бива да униваме. Погледнете, сеяча сее и на камък и в тръните край пътя. Това означава, че в него има надежда и за голите полета.

Ние знаем от живота на светиите, колко често душата изглежда окончателно окована от греха, заслепена от страстите, упорита да върши зло.

Но изведнъж почвата става дълбока, изпълнена с плодотворни сили, чиста от вредни примеси и чужди семена.