Ралица плачеше в стаята си. Майка ѝ тихо влезе, погали я по-главата и я прегърна.

– Те ми се присмиват……никой не ме харесва, – хлипаше Ралица.

– Хубава е да търсиш одобрение, – каза спокойно майка ѝ, – но е много важно от кого точно го търсиш.

– Лошо ли е да очаквам похвала от другите?

– Не, когато успеем да спечелим одобрението на околните, се чувстваме прекрасно и светът изглежда някак си по-хубав.

– Ти постоянно ме хвалиш дори и за малките неща, които върша и това ми помага да продължавам напред, – отбеляза Ралица.

– Усещането, че сме ценни ни кара да летим, – усмихна се майка ѝ.

– Да, но не всички ще те одобрят, – тъжно каза Ралица.

– И това за теб е катастрофално?

– Да … Може би търся одобрение от неправилните хора?

Ралица въздъхна тежко и погледна с надежда майка си.

– Хората не могат да ти дадат одобрението, от което се нуждаеш. Само Бог може да задоволи тази твоя нужда.

– Какво ли не съм опитвала да правя, за да се харесам на останалите ….

– В момента, в който приемеш Христос за свой Спасител и Го направиш Господ на своя живот, ти вече си одобрена от Бога, понеже от този момент нататък, ти си Божие дете.

– И това е всичко?!

– Може би вече си чувала всичко това преди. Днес обаче Го приеми. Така ще имаш всичкото одобрение, от което някога ще се нуждаеш. То няма да бъде разклатено или да изчезне. Твоята стойност е гарантирана и сега можеш да си починеш в благоразположението на Бога.

Ралица прегърна майка си и тихо прошепна:

– Нямам нужда от ничие друго одобрение освен от твоето, Господи.

Денят бе слънчев и приятен, но Милен седеше отпуснат на пейката. На лицето му бе изписано отчаяние и безнадежност.

– Милене, – побутна го приближилия се до него Атанас, – пак ли са ти потънали гемиите?

– Обясни ми, – тъжните очи на Милен се устремиха към закачилия го, – Защо в петък съм любезен с хората, а в понеделник груб и раздразнен?

– Много просто, – засмя се Атанас, – в петък предвкусваш удоволствието от предстоящата почивка. Преливаш от радост, защото през следващите два дни ще отидеш до някъде или направиш нещо, което ти доставя огромно задоволство. Радостта ти прелива към другите хора. А когато си помислиш за понеделника, колко много работа те очаква, се вкисваш.

– Така е, – съгласи се Милен. – Но аз искам понеделниците да бъдат като петъците.

– Всичко в понеделник не изглежда така ужасно и страшно, ако си напоен от Божия Дух.

– Е, да …. – уклончиво каза Милен.

– Взаимоотношенията в къщи могат да бъдат напрегнати, здравето – влошено, а шефът може да е планирал уволнението ти. Утрешния ден понякога предизвиква притеснения и страх. Каквото и да те тревожи относно утрешния ден, отвори сърцето си за Господа.

– Аха …..

– Погледни на Неговото Слово, което е пълно с обещания и Той ще те изпълни с надежда, която ще победи всичките ти страхове, – опита се да го насърчи Атанас. – Когато Божият Дух се излива в сърцато ти, страхът се отнема и жаждата ти се задоволява.

Милен невярващо се усмихваше и клатеше глава.

Атанас усети, че приятелят му не приема думите му, защото още не бе готов за това, но той не губеше надежда. Щеше да се моли за него.

Никола бе навел глава. Той упорито ровеше с върха на обувката си земята и не преставаше да мърмори:

– Ти не знаеш какво ми направи той. Никога няма да му простя ….

Владо го погледна спокойно и попита:

– Съблазнително ли ти изглежда да откажеш прошка на този, който те е наранил? Нима смяташ, че като не му прощаваш имаш някаква власт над него.

Никола изненадано погледна приятеля си, а Владо продължи:

– Всъщност, отказвайки да прощаваме, ние продължаваме да позволяваме на миналите грешките, извършени срещу нас и хората, които са ги извършили да имат власт над нас.

– Но ….

– Когато казваш: „Никога няма да му простя“, ти отново преживяваш болката и утвърждаваш нейното място в паметта си. Исус не е умрял, за да живеем поробени от миналото. Той понесе всичко лошо направено на нас и от нас, за да можем да живеем пълноценно и свободно.

Никола бе навел глава, но в него всичко все още се бунтуваше.

– Ключът да можем да простим на онези, които са ни оскърбили, – добави Владо, – е да погледнем към кръста. С негова помощта ние разпознаваме колко голям е грехът ни и колко много е струвало на Бог – животът на Неговия Син! – за да ни го прости. Когато осъзнаем колко много ни е простено виждаме, че можем да дадем прошка на онези, които са ни наранили.

Владо усещаше, че приятелят му упорства и не иска да вникне в това, което му казва. За това прибави:

– Не ме разбирай погрешно. Прошката не означава да пренебрегнеш или отричате насилственото поведение спрямо теб. Не трябва да си затваряме очите за греха. Бог изравни справедливостта за всички наши грешки спрямо невинния Си Син.

Никола гледаше приятеля си с надежда, която си проправяше път към сърцето му.

– Целият гняв за злото, което ти е причинено се изля върху Исус на кръста, – Продължи развълнувано Владо. – Когато разбереш това, ти ще можеш да простиш. Прощавайки ще можеш да благословиш. По този начин се изживява Евангелието за разширяване на благодатта към онези, които не я заслужават.

Никола се бе успокоил. Очите му искряха. Той бе осъзнал какво трябва да направи.

Мартин се връщаше след поредната командировка. Този път нещата бяха много по-напрегнати. Победата, която постигна при преговорите, му костваше много сили и нерви, които въпреки всичко успя да удържи до края.

Бе пуснал радиото в колата си. Гумите пееха, пригласяйки на звучащата по това време песен.

Умората затваряше очите на Мартин, но той си казваше:

– Още малко и си у дома. Я се стегни. Като се прибереш ще си отспиш на воля. Очакват те два дни почивка.

По едно време Мартин усети, че се унася. Аха и бе готов да потъне в царството на сънищата.

Изведнъж усети удар. Това окончателно го разбуди.

Под колата на асфалта се подаваше някакво голямо петнисто животно. То не даваше никакви признаци на живот.

Ръцете му се разтрепериха. Чувствайки се виновен за станалото, Мартин гледаше ужасен.

Изведнъж младият мъж тръсна глава и се замисли сериозно, след което се запита:

– Интересно как този леопард се е оказал по тия места? Такива екзотични животни няма тук. Може да е избягал домашен любимец …..

Тревогата все по-силно нарастваше у него.

– А може би още е жив и аз по някакъв начин ще мога да му помогна, – искра надежда проблесна в съзнанието му.

Мартин слезе от колата и се насочи към трагичната находка.

Той внимателно приближи животното, страхувайки се да не го ухаше. Внимателно докосна петнистата кожа и… …..започна да се смее неудържимо.

Пострадалият звяр се оказа елегантно палто, което вероятно някоя дама бе изтървала минавайки от тук.

Бе едно обикновено февруарско утро. Марина се събуди, очаквайки да види отново унилия зимен пейзаж, който се откриваше пред очите ѝ вече няколко седмици.

Върху загубилите си цвета треви се спускаха рояк снежинки от сивото небе. Голи дървета приличащи на скелети придаваха на околността още по-мрачен вид. Сякаш всичко стенеше и ридаеше по нещо невъзвратно загубено.

Внезапно тази сутрин се случи нещо необичайно. От къде дойде то?!

Мразът бе покрил всичко с ледени кристали. Безжизненият и подтискащ пейзаж се бе превърнал в красива и искряща от белота картина, която заслепяваше взора.

Погледът на Марина прегърна с радост тази промяна. Въпреки триумфиращата красота девойката усети, че нещо в нея не бе, както трябва.

– Понякога разглеждам проблемите си без всякакво въображение, – въздъхна дълбоко Марина. – Очаквам болка, страх и отчаяние, но изпускам възможността, че може нещо друго да се случи. Не се надявам на възстановяване, растеж или победа чрез Божията сила, но Господ е жив и ми помага в трудните моменти. Той е моята надежда по време на изпитания.

Бог е навсякъде. Той крачи до нас в живота ни, но и ни подтиква, по-често да поглеждаме към Него.

Не напразно Августин е казал: „В дълбоката си рана видят Твоята слава и тя ме ослепи“.