В метрото нямаше навалица, все още не беше настъпил някой от натоварените часове. Хората влизаха във някой от вагоните и вратите се затваряха.

Но на тази спирка една от тях не се затвори. Машинистът както обикновенно в такива случаи каза:

– Не задържайте вратата.

Всички във вагона виждаха отворената врата, но не знаеха какво да правят. До вратата не стоеше никой, който да я задържа.

Тогава Димитър Славов, млад човек, в спортен екип стана, подритна леко вратата и тя се затвори.

Това се повтаряше на всяка следваща спирка. Когато това стана за четвърти пореден път, машинистът не издържа и попита по микрофона:

– Кой умник на всяка спирка, задържа вратата?

Личеше, че е много раздразнен, макар да се опитваше да не избухне.

Димитър, който обслужваше злополучната врата през всичкото това време, съвсем спокойно отговори:

– Никой не задържа вратата, но тя се затваря едва след като я подритна лекичко.

Машинистът явно се смути, защото замълча за известно време. Малко след това вече с по-спокоен тон, той се обърна към Димитър:

– На коя спирка ще слезете?

– На крайната, – отговори спокойно Димитър, като леко се усмихна.

Чу се лека въздишка. Всички обърнаха поглед към микрофона, който бе вграден отстрани в стената на вагона.

– Извинете, сбърках, – чу  се примиреният тон на машиниста. – Добре, продължаваме пътуването.

След известно време машинистът отново се обади:

– Господине, не ви познавам, но ви изказвам благодарност от името на метрото….

Във вагона всички се засмяха.

Беше празник. Християните празнуваха рождения ден на Църквата.Това е един от най-големите празници за християнския свят.

Илиян обучаваше децата в неделното училище към тяхната църква. Урокът му бе свързан с днешния празник Педесетница.

Той каза на децата:

– Представяте ли си каква е била изненадата на Христовите ученици, когато са видели как много хора, говорещи различни езици, научиха за Исус. Това бе следствие от изливането на Святия Дух в горницата, където се бяха събрали на молитва тези, които до вчера следваха Христос.

– Навалицата, която се бе събрала, се бе смутила, защото ги слушаха да говорят на техния език, – обади се Милан, малко русокосо момче.

– Да, партяни, мидяни и еламити и жители от Месопотамия, от Юдея и Кападокия, Понт и Азия, Фригия и Памфилия, от Египет и ония страни от Ливия, които граничат с Киринея, и посетители от Рим – и юдеи и прозелити, критяни и араби,  ги слушаха да говорят на техните езици за великите Божии дела, – каза Илиян. – Това беше необикновено чудо.

След урока Илиян се върна назад в спомените си. Той бе отишъл на работа в друга страна. Там никого не познаваше. Но когато разпозна в една от постройките близо до квартирата си християнска църква, много се зарадва. Веднага взе решение:

– Още тази неделя ще я посетя.

Когато в края на седмицата посети църквата, Илиян забеляза нещо много интересно. Проповедта, песните и молитвите бяха на език, който почти не разбираше, но все пак се чувстваше у дома. Той схващаше всичко, без да се нуждае от превод.

Святият Дух му даде да почувства мира, любовта и искреността в думите, които чуваше, а също и радостта от песните и молитвите.

Илиян разбираше какво хората правят по интонацията и жестовете. Сещаше се за някои от песните по мелодията.

Човек може да се намира далече от родината си, но това не означава, че трябва да е откаже да посещава тамошните църкви, особено ако не знае езика.

Общото ни служение като християни и водителството на Святия Дух ни помага да разбираме всичко и да бъдем част от Христовото тяло.

Слязоха от колата и веднага навлязоха сред блъсканицата на пазара. Из въздуха се носеха миризми на печени пържоли, кюфтета и кебабчета, а това засилваше апетита.

Славка предложи:

– Ще се наредя на опашката ето тук и ще взема за всеки по нещо.

Милен рязко възрази:

– Предпочитам да седнем някъде на маса и да се нахраним като хората.

Групата продължи по дългата отрупана със сергии улица. Тъкмо вече се измъкваха от навалицата, когато Милена дръпна Андрей за ръкатa:

– Виж този човечец! – ръката ѝ сочеше мъж на около 65-68 години, да рови с пръчка в кофата за боклук.

Всички спряха. Милен искаше да подмине, но Славка го придърпа.

В това време старият човек измъкна мазна филия хляб и без да я избърше, лакомо я заръфа.

– Хареса ли ти това? – попита Славка, като се обърна към Милен.

– Винаги е имало такива, – кисело отговори Милен.

– Преди повече от половин век е било напълно възможно, – каза Милена,- но сега това е зачестило. Много често можеш да срещнещ човек в подобно окаяно положение.

– Това е позор за една държава, – прибави Славка, – позор за народа ни.

Всички бяха напълно съгласни с последните думи. Но кой ти обръща внимание на това днес? Всеки се е затворил в себе си и гледа как да оживее в това смутно време.

В замяна  на това други се възползваха от ситуацията и започнаха да трупат, кой каквото може да докопа …… за такива няма насита.