Службата в църквата вървеше в пълен ход. Две малки момиченца, които скоро щяха да навършат три години бурно се радваха. Не капризничеха, не бяха много палави. Те само се смееха, пееха и танцуваха.
Майката им притеснена поради неудачните опити да ги вразуми, се червеше под осъдителните погледи на молещите се около нея.
Такива майки не веднъж са изпитвали „праведния“ гняв на дошлите в църквата.
Една баба направи забележка:
– Укротете ги, пречат ни да слушаме. Изведете ги навън, тяхното място не е тук.
Майката на малките момиченца се огорчи. Тя едва се въздържа да попита възрастната жена: „Колко от децата ви сега са в църквата? Какво каза Христос за децата? Нима Той не каза: „Оставете дечицата да дойдат при Мене, и не ги възпирайте; защото на такива е Божието царство“.
Малко по-нататък, се чу мърморене:
– Защо трябва да търпим чуждите деца? Отнемат ни мира и не можем да се потопим в Божието присъствие.
Гневните коментари подтикнаха майката да потърси ъгъл, където децата няма да се чуват. Но тъй като не намери такъв, хвана двете момиченца и излезе навън, а денят бе мразовит.
И всичко това само, за да се установи „благочестива тишина“.
След като жената с двете деца напусна църквата се намеси мъж на средна възраст:
– А нима не трябва да носим един на друг теготите си?
– Блажени са нашите деца, – обади се тихо възрастен побелял мъж, – те ще ни освободят от фарисейския квас и ще поправят възпитанието ни в садукейския дух.
– Малките деца шумят, защото зле се молим – подкрепи го един от дяконите на църквата, който чу само част от разговора на тази групичка. – Когато искрено започнем да се молим, а не по задължение или защото така трябва, децата ни няма да нарушават реда и дисциплината, защото те ще бъдат укротени от Божия Дух, който въздейства и на всеки от нас.
