Том бе скитник. Остана без работа в големия град. И какво друго му оставаше, освен да се премества от едно място на друго, за да търси някакво препитание?

За жалост времената бяха тежки и трудно се намираше работа.

Един ден Том попадна в живописно планинско село.

Беше много изгладнял, затова се насочи към селската кръчма, на която имаше табела:

Хан „Свети Георги и змеят“.

Той потропа на вратата. Когато му отвориха Том попита:

– Бихте ли ми дали малко хляб?

– Хляб? – изръмжа жената, която отвори вратата. – За такъв жалък и миришещ просяк като теб? Не!

След което тя затвори вратата под носа му.

Том си тръгна, но малко преди да напусне това неприветливо място, той се обърна и отново прочете надписа:

– Свети Георги и змеят.

Върна се и почука отново на вратата.

– А сега какво искаш? – показа се същата жена, която му бе отворили преди.

– Извинете, ако Свети Георги е вътре, мога ли да говоря с него този път?

Всички имаме своите крепости. И понякога ставаме направо неприятни, когато действаме под контрола на нашата „оградена кула“, ограничено мислене или негативен манталитет.

Но Божите оръжия са мощни за разрушаване на такива крепости. А ние като унищожаваме спекулациите и всичко, което се издига против познанието на Бога, пленяваме всеки разум, включително и нашия, да се покорява на Христа.

Ангелина очакваше скъп гост. Щеше да я посети баща ѝ.

За това тя веднага се залови да почиства и оправя дома си. Купи свежи цветя, които разположи по стаите, за да изглеждат по-красиви.

– Исках домът ми да изглежда привлекателен, удобен и приятен за очите му, – влизаше от стая в стая тя, като оправяше по нещо.

Изведнъж я осени чудесна мисъл. Ангелина се усмихна и си каза:

– Ако се чувствам така за краткото посещение на моя земен баща, колко повече грижи би трябвало да полагам за дома си всеки ден, след като моят небесен Баща живее тук.

Тя въздъхна и продължи:

– Не умея много добре да подреждам, но съм мотивирана, че моята къща е и Негов дом. За това се старая да е чист и уютен. Няма нова електроника или подобни придобивки, но бих искала да е приятен за очите Му. Разбира се всичко това е съобразено с времето, с което разполагам и колкото ми позволява бюджета.

Тя плесна с ръце и се завъртя на място.

– Искам всеки, който прекрачи прага на моя дом, да разбере веднага, че тук живее Бог. Надявам се, Неговото присъствие да е очевидно от красотата в стаите и вътрешната атмосфера на топлина и любов.

Петър за първи път щеше да отиде на концерт на известен изпълнител. Това бе награда за успехите му по музика, които бе постигнал до сега на пиано.

Стегнат и добре облечен, Петър търпеливо чакаше да го повикат, да тръгнат за концерта.

Седейки във фотьойла, той задрема.

Изведнъж се намери в една голяма сграда.

Любопитството го поведе и той стигна до една врата, на която пишеше: „Забранено за външни лица“.

– Щом съм тук не съм външен, – каза си Петър.

Усмихна се, натисна дръжката на вратата и влезе.

Бе почти тъмно. Малко встрани той забеляза рояла, който се намираше само на няколко крачки от него.

Ръцете го засърбяха. Петър стигна до него седна на столчето и засвири.

Изведнъж се вдигна завеса и силна светлина заслепи момчето.

Петър замря.

– Продължавай не спирай, свири, – каза му непознат мъж, който се бе появил внезапно.

Петър насърчен от благия поглед на мъжа, продължи да свири.

Непознатият положи лявата си ръка върху клавишите и засвири. След това дясната му ръка застана от другата страна на момчето и ….. двамата засвириха заедно.

Музиката бе силна и завладяваща. Петър усещаше синхронна и се увличаше още повече. Това бе необикновен момент за него.

Изведнъж го стресна гласът на майка му:

– Хайде, Петре, тръгваме.

Момчето подскочи и разтърка очи.

– Как може да ме прекъсне на най-хубавото място?! – с тъга си каза Петър.

Неочаквано момчето долови тих и нежен глас:

– Продължавай не спирай да свириш. Заедно ще изсвирим най-прекрасното Мое произведение.

Петър се усмихна и тръгна с майка си за концерта.

Димитрина се бе свила в един от ъглите на старата къща в техния двор и плачеше. Така я откри майка ѝ.

Тя погали дъщеря си по главата и каза:

– Защо се тревожиш толкова? Ти не можеш да я видиш, но се води битка за твоето сърце.

– Никой не го е еня за мен, – изхлипа Димитрина.

– Това е война на два свята, – каза майката, след което поясни, – от една страна сатана с армията си работи неуморно, за да всее страх и безпокойство в сърцето ти. Те изсмукват надеждата ти в Божите обещания, като подхранват сърцето ти с лъжи и тревоги.

– Но нали сме деца на Бога, – Димитрина вдигна разплаканите си очи към майка си, – как можем да се страхуваме и безпокоим? Нали Исус дойде, за да ни даде живот и то в изобилие?!

Майка ѝ се усмихна:

– Правилно го каза. Разбери безпокойството и страхът нямат място там, където обитава Господ. Сатана няма власт над нас. Неговите планове не са съпоставими с Божите. Бог те обича ….

– И всеки ден се бори за нас, – възкликна радостно Димитрина.

– Бог е в контрол на нещата, за това можем да Му се доверим.

И двете се прегърнаха.

Нека не позволяваме на мъглата от паника да замъгли погледа ни спрямо Божите обещания.

Бе невероятно топло за декември. Хората се радваха на слънцето, но говореха обезкуражено:

– Това не е на хубаво.

Мими и Мая се радваха на топлия ден. Двете седяха на пейката пред техния блока.

Мая предложи:

– Представи си един идеален свят.

– А това означава ли мир? – попита Мими.

– Е добре, представи абсолютно спокойствие, – Мая перна Мими по носа.

– Перфектния свят допуска ли радост? – Мими не отстъпваше така лесно.

– Опитай се да създадеш най-голямото според теб щастие, – посъветва я Мая.

– В този измислен свят ще има любов?

– Тогава помисли за място, където за любовта няма граници.

Този път Мими не реагира. Тя мълчеше, стискайки силно очите си.

– А сега, – тайнствено каза Мая, – представи си небе. Наслади му се.

– Аз копнея за него, – въздъхна Мими.

И двете момичета се засмяха.

Мая добави:

– Никой никога не си е представял какво е приготвил Бог за тези, които Го обичат.

Както и да си го представяме, едва ли ще успеем, да постигнем задоволителен резултат, но това не ни пречи да мечтаем и копнеем за него в стихове, проза или просто да нарисуваме една картина, изобразявайки го.