Уж се поразхлади, но пак припече. Едва се дишаше. Хората търсеха отчаяно глътка свеж въздух.

Матьо пак мърмореше и ръкомахаше с ръце.

Петър го видя, усмихна се и попита:

– Пак ли роптаеше против препятствията, които си срещнал? По-добре гледай на тях като на изграждащи характера ти.

– Присмивай ми се, – измуча недоволно Матьо. – Не мога да ги преместя, нито да си проправя път през тях. Какво да правя тогава?

– Успехът ти се измерва не от мястото, до което си достигнал в живота, а с препятствията, които си преодолял, опитвайки се да го достигнеш.

– Е и какво? От някого помощ ли трябва да искам? – сбърчи нос Матьо.

– Хората са изненадващо щедри на съвети, особено ако първо отделите време да се сприятелите с тях. Бъди им благодарен. Можеш да намериш и човек, който да те насърчава и подкрепя години напред.

– Да бе, иди ти да се катериш по неравностите, – измънка недоволно Матьо.

– Само, когато човек се бори с предизвикателствата, които за момента му изглеждат свръх силите му, расте нагоре.

Матьо продължи да мърмори. Петър го погледна със съжаление и продължи по пътя си.

Камен и Ана прекараха един прекрасен меден месец на екзотично място. Дните отлитаха като миг. Двамата бяха толкова щастливи.

Един ден Камен с нежелание спомена:

– Трябва да се прибираме у дома …..

– Вече? – натъжи се Ана.

Волю или неволю двамата стегнаха куфарите и се прибраха.

…… И се случи нещо, което двамата съвсем не очакваха.

Щастливите дни вместо хубав спомен им оставиха неприятно усещане у Ана.

– Виж, – една вечер извика тя, – какъв странен сърбящ обрив имам на краката си ….

Двойката се насочи към специалист по инфекциозни болести.

След прегледа, той ги информира:

– Малки паразити са пробили път в краката на Ана.

– Но как се е случило това? – попита изненадан Камен.

– Изглежда е получила мехури от неудобни обувки, които е носела….

– Новите ми джапанки, – изохка Ана.

– ….. през тези мехури са проникнали нежеланите „гости“.

Така една мечтана ваканция завърши с предизвикателна битка с малки паразити.

По същия начин, ако не помолите Бог за помощ да се борите с греха, мечтата ви да живеете приятен живот пред Него, ще се превърне в битка с нежеланите гости на греха и бунта.

Как можем да сме сигурни, че мечтата ни да живеем по начин, с който ще почитаме Бог, няма да бъде отвлечена от греха?

Нека държим погледа си върху Него. Да изповядаме и да се покаем за греха си и да потърсим Божествена помощ, за да се предпазим от нежеланите духовни паразити, които с удоволствие ще ровят в живота ни.

Беки и Джим известно време бяха в Бейрут. След известно време трябваше да отидат в селище, което бе на няколко минути от мястото, където ИДИЛ воюваше с Ливан.

Преди да потеглят с колата си ги накараха да попълнят един формуляр.

– Виж, колко странно е озаглавен този документ, – Беки посочи с пръст името.

Там бе написано: „Доказателство за живот“.

– За първи път в живота си, трябва да доказвам, че съм жив, – засмя се Джим.

По-късно когато вече пътуваха в колата, връщайки се към случилото се Джим попита:

– Какви са доказателствата, че съм жив и живея? Това, че карам кола? Моите регистрационни номера тук и там? Възможно ли е тези факти и подобни на тях да описват само моето съществуване.

– В повечето случаи ние не избираме между живота и смъртта, – обяви Беки, – а между съществуването и смъртта.

– Права си, – възкликна Джим. – Всъщност ние никога не избираме да живеем. Парализирани сме от страха, че ще умрем и от всички дейности като провал, разочарование и разбито сърце.

– Именно този страх ни кара да заменим живота със съществуването.

– И какво излиза? – тупна с ръка по волана Джим. – Каквито и обещания Бог да желае да изпълни в живота ни, каквито и богатства да ни очакват, ние ще ги намерим само когато изберете живота пред съществуването.

– Независимо от нашия статус или социално-икономически произход, трябва да спрем да чакаме някой да направи живота ни важен. Трябва да действаме и да се държим така сякаш живота ни зависи от това.

– Какъвто и избор да направим в живота си, – въздъхна Джим, – дори няма никакво значение колко ще постигнем, но едно е сигурно, животът ни ще свърши един ден тук на земята.

– Всеки от нас трябва да си зададе въпроса: Ще живеем ли истински или ще стоим и ще чакаме смъртта да ни покоси?

Бе неделя, рано сутринта преди зазоряване. Подбрани римски стражи наблюдаваха гробницата, в която беше положен Исус.

Те знаеха, че живота има зависи от това. За това бяха бдителни и не позволяваха нито за миг да се отпуснат.

Не допускаха никой до гробницата. Бе им заповядано:

– В гробницата никой не трябваше да влиза, нито да излиза.

И стана голям трус. Ангел от слезе от небето и пристъпи, отвали камъка, и седна на него. Изгледът му беше като блескавица, и облеклото му бяло като сняг.

Стражарите трепереха и уплашени, станаха като мъртви.

Жените, които бяха вярно бдителни край Кръста през дългите часове на страданието на Исус, се върнаха заедно в неделя сутринта, за да завършат процеса на балсамиране, който Йосиф и Никодим набързо направиха късно в петък следобед.

Гласовете им се чуваха в оживения ранен сутрешен въздух:

– Кой ще ни отвали камъка?

– Няма да можем да го поместим, дори да се напънем и трите.

– Да, твърде голям е.

Вече бяха приближили, когато забелязаха, че камъка бе отместен.

Влязоха в гроба, видяха, че един юноша седеше отдясно, облечен в бяла одежда и много се зачудиха.

– Не се изненадвайте, – каза им той – вие търсите Исуса Назарянина, разпнатия. Той възкръсна, няма Го тука. Ето мястото гдето Го положиха. Но идете, кажете на учениците Му и на Петра, че отива преди вас в Галилея. Там ще Го видите, както ви каза.

И като се върнаха от гроба, жените известиха всичко това на единадесетте и на всичките други:

– Гробът е празен! ИСУС възкръсна! Той е жив!

Мястото на екзекуцията беше точно пред градската порта, до главния път, водещ към Йерусалим. Тези, които трябваше да бъдат разпнати, бяха издигнати на около четиридесет и шест сантиметра над земята.

Обречените бяха оставяни голи на жегата, гърчейки се и стенейки в агония, на нивото на очите на тези, които минаваха по пътя към града.

Войници бяха обкръжили един, Който трудно носеше гредата поставена на раменете Му.

Симон стоеше сред тълпата и не можеше да види лицето на човека, защото главата му бе увенчана с венец от бодливи клони.

– Това е Исус, – чуваше се вопъл от тълпата.

– Продължавай напред, – строго заповяда началникът на стражата.

Но Исус не можеше и гредата върху раменете му започна да се люлее.

Симон инстинктивно протегна ръце, за да Му помогне.

– Ти, – извика войникът от стражата, като посочи с ръка притеклия се на помощ, – вземи кръста!

– Но …., – опита се да възрази Симон.

– Не ме интересува, – грубият глас на войника, смразяваше кръвта в жилите, – вземай кръста!

Симон подложи раменете си под гредата и последва Исус.

Там на върха се вихреха омразата и злото. Те кипяха в хората, които се бяха скупчили да гледат престоящото зрелище.

Людете бълваха отрова от проклятия и подигравки към Исус, предизвиквайки Го:

– Нека избави Себе Си, ако Този е Божият Христос, Неговият Избраник.

– Ако си Юдейският Цар, слез от кръста и избави Себе Си.

Единият от разпънатите на кръста не преставаше да се подиграва на Исус:

– Нали си Ти Христос? Избави Себе Си и нас!

Божията любов проби като слънчевите лъчи в буреносен ден. Тя докосна единият от двамата разбойници, разпънати на кръст. Той дълго мълчеше, но накрая не издържа и смъмри този, който се присмиваше на Исус:

– Ние сме наказани справедливо, . . . но този човек не е направил нищо лошо.

След това обърна лицето си към кръста в средата и помоли:

– Исусе, спомни си за мен, когато дойдеш в Своето царство.

И Той обеща:

– Истината ти казвам, днес ще бъдеш с мен в рая.

Исус висеше на кръста в продължение на три часа, изпитващ силна физическа болка. Бе измъчван психически и емоционално.

Смазан бе от тежестта на вината, срама и греха, които бяха наши, но станаха Негови.

Внезапно птиците спряха да чуруликат. Лешоядите престанаха да кръжат. Вятърът утихна. Всичко замря.

Спусна се непрогледен черен мрак.

Хората викаха изпаднали в паника, дори войниците потръпнаха от ставащото.

Всички устремиха поглед нагоре, търсейки небето.

Нямаше облаци, които да запречват слънцето, но то не се виждаше никъде.

Чернота и зловещ мрак.

Това не бе природата, която страдаше за Създателя си, а Божията присъда за моите и вашите грехове.

Грехът бе осъден на кръста. Само така човечеството можеше да се спаси от наказанието предвиждано от Божия съд.

Спомнете си, когато Адам бе изгонен от Едемската градина. Той влезе в друг свят изпълнен тръни и бодили, които раждаше земята. Техните шипове се забиваха от трънения венец в главата на Исус.

Адам умря на земята, но Исус възкръсна.