Имало едно малко миещо мече Енот. То се бояло от всичко и за това нямало приятели. Трудно му било да се запознае с някого.
Всяка сутрин то ходело за съчки до реката. Но с пръчките не можело да говори и му било скучно.
Една сутрин мечето забелязало на реката катеричка. Тя миела гъбки и ги слагала в кошницата си. Мечето се изплашило и тихо преминало реката, така че тя да не го забележи. То харесало много катеричката и си мислело само за нея.
Един ден, когато преминавал реката на едно по отдалечено място видял, че катеричката изпуснала кошничката си във водата и тя заплувала по течението към мястото, където бил Енота.
Катеричката се опитвала да я отлони с пръчка към брега, но тя била вече отишла много далече.
Тези гъби катеричката ги е събирала цяла година, станало и тъжно, че ги губи и заплакала.
Мечето стояло като вдървено, но това бил единственият случай, когато можело да помогне на катеричката. Енотът много се страхувал да направи това, защо и сам не знаел.
Кошничката го приближавала, коленете му се разтреперали, нещо го стискало за гърлото, пот избил на челото му, станало му студено.
И когата кошничката започнала да се отдалечава от него, той най-накрая се решил. Скочил във водата и потънал до кръста, но хванал кошничката и я изнесъл на брега.
От студената вода всичкте му страхове се стопили. Мечето смело отишло при катеричката подало ѝ кошничката и казало:
– Ето ви кошничката, не се притеснявайте.
Катеричката много се зарадвала, погледнала Енота и казала:
– Много благодаря. Ти си истински приятел.
Малкото мече заподскачало щастливо. Никой до сега не му е казвал толкова хубави думи.
– Но ти си мокър, – казала катеричката, – ела у нас да се изсушиш.
Двамата отишли при катеричката, пили чай, яли сладки и дълго разговаряли.
От тогава мечето и катеричката станали приятели и си помагали.

Някогашният плодороден озис Минцин, в Китай, сега преживява неспокойни времена. Той се намира затворен между пустините.
Десетилетната суша и изчезването на реките довели до това, че от юго-изток и северо-запад към района са се устремили пясъци.
От 1950 г. пустинята е погълнала повече от 160 кв. километра, а числеността на населението е нараснало от 860 хиляди до повече от 2 милиона човека.
Огромната пустиня се приближава към хората със скорост около 10 метра в година, намалявайки обработваемата земя шест пъти.
Трудно е да повярваш, че на такова опасно място могат да живеят хора, които всеки ден водят борба с природата.

Ние не можем да си представим, колко световни шедьоври са изчезнали в пожари, наводнение, войни или поради незнание. В най-добрия случай са се оказвали в частни колекции.
Караваджо е един най-големите реформатори на живописта на XVII век. Той е основател на реализма в този вид изкуство и негови картини са пострадали не веднъж.
През 1969 г. в Палермо, от параклиса на Сан Лоренцо е изнесена картината му „Рождество със Св. Франциск и Св. Лаврентий“.
Откраднатата картина била дадена  за съхранение на семейство Пулар, което я е държало в съвсем неподходящи условия. Картината дълго била гризана от прасета и плъхове. Най-накрая нейните „собственици“ решили да я изгорят.
Тази история не е измислена. За съдбата на картината е разказал един завербуван мафиот. Но края ѝ е толкова трагичен, че човек трудно би се помирил с него.
Тази картина на Караваджо и до сега стои на първо място в списъка на откраднатите италиански шедьоври и на трето място в световната класация.

Слънцето се опитваше да се усмихне, но лъчите му не се усещаха. Хората загърнати в палта, якета и шуби бързаха към място, където можеха малко да се постоплят. Една малка пенсионерска група от мъже този път бяха намерили подслон на сбирката си в сладкарницата.

– В нашата страна промиват мозъците ни, – каза Горан. – И знаете ли как го правят?

– Постоянно ти говорят едно и също, – обади се Станой. – И то не направо, а само чрез рекламите: „Хубаво е да имаш нова кола, къща, повече пари, да притежаваш повече предмети“.

– И защо трябва всички да мислят така? – попита Лальо.

– Съзнанието на съвремения човек е така размътено, че е загубил представа, кое е важно и кое не, – обясни Радой.

– Навсякъде хората са готови да налапат нещо ново, а кола, я някоя нова техника, – намеси се и Захари. – А после се хвалят: „Виж какво имам?“

– Тези хора са жадни за обич, – поклати глава Горан, – но използват какви ли не заместители. Прегръщат материалните неща и очакват да се почувстват по-добре.

– Не може материалните неща да заместят любовта, нежността, добротата или приятелството, – с тъга каза Лальо. – Парите и власта не могат да заместят всичко това.

Горан въздъхна дълбоко:

– Ние често объркваме нещата, които искаме с тези, от които се нуждаем и за това не сме удовлетворени.

– Удовлетворение могат да ти донесат други неща, като например, да отделиш малко време за някой, да му обърнеш внимание, – каза Захари.

– Да се раздаваш за другите, – плесна с ръце Станой, – това те прави жив. Например ако видиш някой, че е тъжен и го накараш да се засмее, нима няма се почувстваш удовлетворен?

– Ако не завиждаш, не желаеш  това, което принадлежи на друг, – каза Захари, – можеш истински да обичаш хората, а това, което получиш в замяна ще те удиви.

Те бяха възрастни хора, но знаеха, кое е ценно в живота и искаха да го предадат на следващото поколение, но имаше ли кой да ги чуе?

В долинита имаще прилични човешки жилища. Стените им бяха тухлени, на покривите блестяха червени керемиди, на прозорците имаше не животинска ципа, а стъкла. Някой от тях имаха течаща вода, телефон и дори сателитни антени.

Денят беше непоносимо горещ, а Петър се изкачваше по хълма. Тук къщите бяха схлупени и мизерни. Вместо прозорци и врати, зееха дупки, през които вятърът влизаше безпрепятствено. Съборетините трудно можеха да минат за навеси. Бяха сглобени от хартия и пластмаса. Това беше най мизерния квартал.

Петър живееше в този град вече 27 години. След като завършеха семинарията йезуитските свещеници започваха кариерата си на места с известни лишения, но никой не се привърза към мизерията така, както Петър. Той не пожела да „научи урока си“ и да продължи нагоре в йерархията. Беше решил да остане и да се пребори с нищетата, колкото и трудно да беше това.

Беше чувал от учителите си и по-богати хора да казват:

– Бедността е като упорит плевел, ако днес изтръгнеш едно стръкче, утре ще пораснат 10.

Той често упорстваше:

– Но това съвсем не е безмислено. По тези смърдящи и кални улички живееха повече от 8 хиляди човека и всеки от тях е създаден по Божий образ. Дори само един от тях да получи храна, за да не гладуват или подслон, вместо да спи на улицата, усилията не са напразни.

Тази вечер той нямаше да полага грижи за нуждаещите се, да сипва супа и раздава храна на бедните или да завие с одеало някое зъзнещо дете. Беше зает да събира материал за доклада, който го бяха помолили да направи, за този беден квартала, от социалните служби. Самият факт, че бяха поискали такъв доклад, беше някакъв успех, от 9 месечното му ходене по мъките.

Властите отдавна бяха оставили хората в този квартал на произвола на съдбата. Тук закон не важеше. Ако хората искаха училище или болница си ги строяха сами или настояваха пред властта, докато им обърнеха внимание.

Така Петър се беше превърнал в официален представител на тези бедни и изоставени хора. Не веднъж ходатайстваше и настояваше пред държавната бюрокрация, чукаше на вратите на някои благотворителни организации, за да получи нещо за децата, които растяха по залетите с помия улички и се ровеха в боклука за храна.