Навярно много от вас са забелязали, че преди влака да тръгне, машинистът „дава малко назад“.

Защо го прави?

Не сте ли се замисляли до сега? Тогава помислете малко? Защо наистина го прави?

Съобразете, какво е състоянието на вагоните преди тръгването на влака.

Трудна ли се оказа тази загадка. Мисля, че човек не е нужно да бъде машинист, за да съобрази.

Ако не сте успели да се досетите, не се отчайвайте, ще имате още възможности, за да покажете вашата находчивост и съобразителност.

А сега ето и …

Отговор: Това е необходимо, защото връзките между вагоните са много обтегнати. Ако в такова състояние локомотива потегли, той трябва да придвижи едновременно от мястото целия товар.

Ако се отслабят малко връзките между вагоните, те ще се ускорят едни други, без да предизвикат излишно натоварване на двигателите.

Някои хора са толкова отдадени на работата си, че на упорството им можеш да завидиш.

Такава е Ли Йухонг. Тя работи като лекар в родното си село.

Много хора работят като лекари и не всички се трудят в градовете. Но при Ли има един нюанс. Тя е загубила краката си, когато е била на четири години. Като малко момиченце и е ходила на детска градина. Веднъж изтичала на пътя и попаднала под колелата на камион.

Когато станала на 8 години, тя се научила да се придвижва с табуретки. От тогава Ли направила всичко възможно, за да стане лекар.

Сега тя вече 15 години лекува около 1000 човека от 300 къщи в нейното и съседното село.

Ли се омъжила за Ксинг. Той напуснал работата си, за да се занимава с домакинството и да помага на жена си, да достига до пациентите си. Понякога я носил дори на ръце.

За 15 години работа Ли е износила 30 табуретки …

Хубаво е когато човек е на мястото си и се занимава с това, което му харесва.

Бе края на 80-те години. Да запишеш детето си в добра детска градина е незабравимо събитие не само за родителите, но и за детето.

За един такъв ден на Мира облякоха най-хубавата рокля, която родителите ѝ успяха да ѝ купят. Тя беше с воланчета и панделка отзад.

Мира не очакваше нищо лошо от родителите си, за това се съгласи да отиде с тях, за да види мястото, където момчета и момичета по цял ден си играят.

За да бъде представянето на Мира още по-добро, майка ѝ постави на главата ѝ панделка, която леко се поклащаше от кой знае, от къде появилия се вятър.

– Как се казваш, дете, – попита директорката на детската градина Илияна Георгиева, когато посрещна Мира в коридора с родителите ѝ.

– Станимира, но в къщи ми викат Мира, – отговори бързо Мира.

– А на колко години си? – продължи теста си Георгиева.

– На четири, – каза Мира и бързо скри ръцете си отзад.

– А как се казват майка ти и баща ти? – въпросите заваляха един след друг, без да дават възможност на детето да се опомни.

– Родителите ми се казват Огнян Петров и Мария Атанасова., – каза Мира.

– Имаш ли баба и дядо? – продължи проучването директорката.

Мира обичаше да ѝ се задават точно въпросите, за това попита:

– По линията на майка ми или откъм татковата страна?

Не очаквайки такъв „удар“ Георгиева само се намести на стола:

– Интересно …

Докато траеше изпитът на Мира, се събраха група учителки и лелки от детската градина, за да чуят интересната дискусия.

Без да дочака следващия въпрос Мира демонстрира по съвършен начин знанията си:

– Зная нашият домашен телефон, мобилния на татко, на мама и на баба Неда.

– Станимира, а сега ни кажи някое стихотворение, – влезе в крак възстановилата се директорка.

– Може ли да бъде за малко момче?

– Може, – вдигна рамене Георгиева.

Мира, приглади рокличката си, провери дали панделката е на главата.

– Само на стола няма да се кача, – съобщи тя на аудиторията.

И започна високо и с добра дикция стихотворението си.

Всички бяха във възторг. Предстоеше такава „многознайка“ да постъпи в тяхната детска градина. Никой нямаше нищо против това …

Ние всички искаме най-доброто за децата ни и да имат по-добро бъдеще. Искаме да ги запазим от всевъзможни опасности.

Ние се притесняваме за децата си и виждаме много заплахи в живота им като алкохол, наркотици, педофилия, престъпност, лошо влияние от улицата.

Но къде се крие най- голямата опасност за детето?

Най-голямата заплаха за едно дете е, да не се развива според своите заложби и дадености.

Какво трябва да се направи, за да може едно дете да развие способностите си и да се адаптира в обществото? За целта трябва да познаваме психологията на децата в съответната възраст.

Всяко дете се нуждае от безопасност и сигурност, това са основни необходими неща в неговото развитие. Ако това се осигури на детето, то се разкрива и се развива.

Ако не е осигурена безопасност, детето усеща, че е застрашено и използва качествата си, за да оцелее. Тогава няма време и място за развитие, трябва само да се оцелее.

Гарант за безопасността на едно дете са неговите родители, на първо място неговата майка.

За да не остане детето извън дома, то трябва да чувства, че в дома си има защита. Колкото и да му е трудно сред връстниците му, то трябва да знае, че има сигурен тил, където ще му помогнат и ще го прикрият от всички опасности.

За съжаление често се случва основната опасност за детето да се таи в дома му и заплахата идва от тези, които трябва да му осигурят защита – неговите родители.

Ние губим децата си, когато се стремим да ги възпитаваме без да се интересуваме от техните качества и нужди. Ако детето действа под нашите очаквания и сме строги с него, можем да направим детето си напълно неспособно за каквато и да е дейност.

Нека да обичаме децата си, като се съобразяваме с индивидуалните им качества и особености.

През 1970 г. работниците от ски курорта в Ню Мексико са измислили много бърз начин да се придвижват от едно място на друго.

Те се спускали като яхвали лопатата, управлявайки движението ѝ чрез дръжката ѝ.

С течение на времето, тази игра започнала да привлича все повече и повече хора, дори се превърнала в спорт, включен в Зимните екстремални игри.

Редовно се получавали травми и наранявания, влошавали се модифицираните лопати, за да им се предаде по-голяма скорост, ето защо състезанията по спускане с лопати почти навсякъде били забранени.