Пътят беше прав, почти без завои. Стоян шофираше по шосето без да мисли, въртеше волана автоматично. Просто си слушаше радиото и се любуваше на гледката.

Вече наближаваше работното си място, когато изведнъж възкликна:

– Но аз не отивам на работа! Нали бях ли тръгнал на гости у Стефан?

На кой ли не се е случвало подобно нещо? Повечето от нас са свикнали да изминават един и същи път всеки ден. И изведнъж осъзнаваме, че не отиваме там, където трябва. Просто се движим по навик.

Животът на Стоян, както и на всеки от нас е забързан максимално. Поемаме по познатия път и изведнъж …

– От време на време трябва да се спирам, – каза си Стоян, – за да реша накъде отивам и дали искам там да отида.

Приятелят му Слави често го съветваше:

– Попитай се: Накъде ме води сърцето ми? Кой ще ми показва пътя в живота? Кого ще следвам?

Когато го слушаше така да говори Стоян си казваше: „Трябва ли да го слушам? Или по-добре да правя това което съм решил? А не трябва ли да бъда малко по-отзивчив  към другите? Май трябва да им служа с по-голямо желание и готовност?!“

Не винаги човек може да отговори на всичките си въпроси, но поне ще смени посоката, ако има нужда от това.

– Всичко, което трябва да направя, – реши накрая Стоян, – е да се събудя и да следвам пътя, който ме води към целта.

Денят беше горещ и добавяше още по-голямо напрежение в неделния следобед. Страхил не бе на себе си. Колата му навлизаше в едно малко градче, а облаци от пушек излизаха през скъсания маркуч.

Той нямаше никакво време за губене. Пътуваше към големия град, където го очакваше новото му работно място. Щеше да бъде главен готвач в един доста реномиран хотел.

Докато паркира, собственикът на паркинга видя какъв беше проблема на колата и му предложи.

– Мога да ви подменя маркуча, но трябва да почакате около 15 минути.

Докато съпругът ѝ поправяше колата, съпругата му попита Страхил:

– Накъде сте тръгнали?

– Отивам в големия град. Там ще бъда назначен за главен готвач в един хотел.

– Хубаво ли е да си готвач? – попита жената

– Всеки, който обича такава работа, позицията главен готвач е страхотна награда за него.

– Дъщеря ни се отказа да учи в колеж, – сподели с тъга жената. – Поиска да завърши кулинарно училище и да стане готвач.

Изведнъж Страхил усети, че у жената настъпи мир.

„Изглежда се е притеснявала за избора на дъщеря си, – помисли си Страхил. – Сега навярно е разбрала, че дъщеря ѝ е постъпила правилно. Вероятно с опитностите си, които споделих с нея, съм и донесъл мир и спокойствие, относно това, че дъщеря ѝ е пожелала да стане готвачка“.

От тогава Страхил бе много внимателен при срещата си с други хора, защото можеше да даде утеха и мир на някой, който се нуждае от помощ.

Докато на неговата нужда бе отговорено,Страхил успя да помогне на една огорчена майка, за която изборът, на дъщеря ѝ бе грешен.

Да прекараш нощта с рибите, не най-атрактивната оферта, но представете си, че сте в един подводен хотел, най-магическо място в света.

Помислете си само, ще имате възможност само за една нощ да се превърнете Ариел или цар Тритон.

Докато вие спите, зад прозореца се простира невероятна гледка към океана.

Ако обичате морското пространство, подводния хотела просто би бил безценно откритие за вас.

Ето ви и един от тях.

Ако не сте съгласни с традиционните решения при избора на хотел и предпочитат по-модерен отдих, то Хидрополис е точно това, което ви трябва.

Той се намира край бреговете на Персийския залив на дълбочина около 18 метра.

Хотелът все още се строи. В него са вложени последните тенденции на съвременните технологии.

Това е едно от най-величествените и напреднали съоръжения в света, със своята красота и оригиналност.

Две момичета се връщаха от пазар. Соня бе на девет години, а Катя на 16. Освен тежките торби, двете сестри държаха мобилните си телефони, в които от време на време хвърляха по един поглед.

На един от завоите момичетата отстъпиха на компания от осем човека. Всичките бяха възрастни мъже, облечени в мръсни гащеризони. Изглежда се връщаха от работа.

Един от тях хвана Соня за качулката.

– Ей, малката, давай телефона си!

За да подкрепи заплахата си, мъжът започна да извива ръката на момичето.

Катя се опита да защити сестра си, като удари нападателя с чантата си. Тогава останалите мъже започнаха да я заплашват.

– Не си ли позволяваш много, момиченце…

– Ако те хвана с тези два пръста щете смачкам като бълха.

– Помощ!- извика Катя.

Никой от минаващите там не се спря изобщо, за да окаже помощ на момичетата.. Виждайки опасната компания, хората бързаха да се отдалечат, колкото може по-далече и по-скоро от това място.

Двете момичета много се изплашиха. Катя крещеше и плачеше, но хората бързо отминаваха, сякаш не ги виждаха.

Изведнъж от близката строителна площадка се появиха няколко кучета, които със лай се хвърлиха към мъжете. Оградиха мъжете и момичетата и започнаха да лаят заплашително към мъжете.

Един от нападателите удари кучето, което бе до него, но то го ухапа, а останалите още по-настървено продължиха да лаят срещу мъжете.

Престъпниците започнаха да нервничат. Силният лай привлече вниманието и наблизо спря маршрутка.

Тогава нападателите съобразиха, че става напечено. Хвърлиха телефоните на момичетата и чантата на Катя, а след това се впуснаха в бяг кой, на където види.

Двете сестри бяха силно стресирани. На врата на Соня имаше ярка следа от качулката ѝ, за която я бяха дърпали силно.

Соня и Катя, въпреки премеждието, не забравиха своите спасители. Купиха пирожки, мляко с хляб и нагостиха четириногите си приятели.

– Много съм благодарна на тези кучета, – усмихна се след толкова тревоги Катя.

– Како, защо минаващите не ни помогнаха? Нали видяха, че ни нападнаха? – недоумяваше Соня.

– Може би защото животните са по-човечни, отколкото самите хора, – тъжно се усмихна Катя.

Недалече от Петропавловската крепост, в близост до Йоановия мост на 7 май 2003 г. бил поставен паметник на заека, спасил се от наводнение.

Съществува легенда, която гласи, че по време на наводнение малко зайче успяло да се скрие в обувката на Петра I и по този начин се спасило. Благодарение на това поверие мястото кръстили Зайчи остров.

Скулптурата е разположена на една от купчините, които защитават моста от ледохода. Тя е висока 58 см.

Неин автор е Владимир Алексеевич Петровичев, който е създал и други бронзови миниатюри, които можете да намерете по целия Санкт-Петербург.