Понякога необузданото въображение на Дони му създаваше главоболия. Веднъж при нас дойде една циганка, която се опита да ни продаде някакви диви плодове. Те приличаха на едри сливи. Спас беше живял в тоя край осемнадесет години и знаеше много добре, че тези плодове не се ядат, но без да мисли, тъй просто на шега каза:
– Никога не съм виждал такива плодове.
Това беше достатъчно за Дони. Той започна да хвали разгорещено тези „прекрасни“ плодове и колкото повече ги хвалеше, толкова повече се увличаше и възхищаваше:
– Ял съм хиляда пъти от този плод. Трябва само да се свари с малко захар и се получавало нещо, което по вкус няма равно на себе си никъде по земята.
Той говореше само защото му правеше удоволствие да се слуша как говори. Но Спас го прекъсна и го попита:
– Защо не си купиш от тези плодове, щом са толкова вкусни?
Дони онемя за секунда-две. Беше хванат натясно, но той никога не се предаваше. Не беше от тези, които са готови да отстъпят и да признаят, че не са прави. Даде си вид, че е много радостен, задето му се удава възможност още веднъж да хапне от този толкова вкусен дар божи. Той да отстъпи от думата си? Никога.
Убедена съм, че щеше да изяде тези плодове, дори да знаеше, че ще умре след това. Той ги купи и каза най-нехайно:
– Много съм доволен от покупката и ако вие със Спас не искате да опитате това божествено нещо, то си е ваша работа.
Следващите няколко часа бяха едни от най-интересните. Дони взе една празна газена тенекия, сложи я на огъня, напълни я до половина с вода и пусна вътре тия „прекрасни“ плодове. Щом водата завря, той хвърли в тенекията шепа захар. От време на време опитваше какво се е получило.
Постепенно плодовете се размекнаха и развариха, и Дони започна да ги опитва с лъжица. Загребваше с лъжицата, вкусваше и мляскаше от удоволствие, после се питаше:
– Дали не е трябва да се добави малко захар?
След това хвърляше още една шепа и продължаваше да вари. Захарта вървеше шепа след шепа, а Дони вече два часа опитваше този „компот“. Ние със Спас умирахме от смях, подигравахме му се, дразнехме го, занасяхме го, а той, все едно че нищо не се е случило.
Накрая Дони заяви:
– „Компотът“ вече е готов, станал е идеален.
Той бръкна с лъжицата, вкуси, млясна с уста и се впусна във възторжени хвалебствия. После ни даде и ние да опитаме. Както можахме да се убедим, тоновете захар не бяха оказали никакво влияние на този киселоч. В него нямаше и следа от онази сладост, която захарта би трябвало да му предаде.
На нас една лъжичка ни беше предостатъчна, но сърцатият Дони, този безстрашен мъченик, гълташе и хвалеше, докато зъбите и езикът му изтръпнаха, а ние в това време умирахме от смях.
Следващите два дни Дони нито хапна, нито пийна нещо. Зъбите му бяха така изтръпнали, че нищо не можеше да сложи в уста си. Дори при поемането на въздух той потреперваше, но това не му пречеше да продължава да се възхищава от своя отвратителен „компот“ и да благодари богу за тези плодове. Това беше удивителна проява на твърдост.
