Нина хвърли един поглед на новините във вестника, като се стараеше да избягва скандалните случаи. Страно, но със всеки изминал ден заемаха все по-голяма част от страниците на вестниците. Ако ги махне човек, какво ли щеше да остане за четене?

Стефан влезе бързо в стаята и хвърли един поглед към жена си. Като видя как е забола глава във вестника, смръщи вежди и коментира хладно:

– Тези имат някакъв маниакален интерес към човешките пороци и слабости, към човешките трагедии и баналните любовни истории на певци и артисти.

– Нима не е редно да се осъзнават недъзите на човешката психика? –  опит се да защити журналистите Нина. – Така или иначе, нали тези неща съществуват и са все пак станали?!.

– Но да ти е приято да ги четеш и да пишат за това, си е своеобразно доносничество от морална гледна точка, – изрази недоволството си Стефан.

– Чета ги, за да разбера, че не съм по-добра от другите, – добави примирено Нина.

Тя се усмихна, като забеляза заглавие изписано с едри букви, което гласеше: „Скандални разкрития за свещеник разтърсиха енорията“. Разбира се тя щеше да прочете статията, макар да съзнаваше, че зад нея се крие една човешка трагедия с много мъка и неприятности.

Нина премести стола си по-близо до прозореца, за да вижда по-добре и продължи да чете. Денят беше ясен. Слънчевите лъчи огряваха клоните на дърветата в градината, но в момента тя беше сляпа за тях,

Стефан махна с ръка и недоволно измърмори:

– Журналисти, има толкова хубави неща, които се случват окло нас, защо за тях не пишат? Страхуват се, че това няма да допадне на хората и ще изгубят читателите си, смешно.

Нина не му обърна внимание. тя съсредоточено попиваше „грозните“ новини, макар да знаеше, че някои от тях са малко преувеличени.

– Клюки! Ако вярвахме на всичко написано във вестниците или казаното по телевизията, отдавна да сме изчезнали от тази земя, – заключи нервно Стефан и трясна вратата зад гърба си.

Позволих им да го подържат, когато разбраха, че положението му беше безнадежно. Сестрата го пови и го подаде внимателно на майката. Тя усещаше топлината му и знаеше, че още е живо. Повдигна го. Целуна го по челото, а след това и по бузките.

– Не е възможно да е истина, – изстена бащата и очите му се напълниха със сълзи.

Той продължаваше да гледа бебето напълно шокиран. Протегна ръце и взе детето от майката. Върху малкото личице на бебето капна сълза, след това още една.

–  Извинявай сине, –  каза бащата и нежно обърса покапалите сълзи. – Съжалявам, че не те опазихме. Няма да те водя на разходка. Няма да присъствам на изявите ти във училище и ……толкова много исках да сме заедно…….

Жената силно се притисна към мъжа си, който все още държеше детето в ръце си. Времето минаваше, но те бяха изгубили престава за него. Очите им не се откъсваха от бебето. Единственото им желание беше да споделят остатъка от живота му.

То ги напусна с тиха въздишка и глава обърната към майка си, която отново го бе поела. Моментът беше ужасен. Малкото личице беше напълно безжизнено. Мъката ги сграбчи и те осъзнаха, че тяхното бебе си беше отишло.

Жената роптаеше и крещеше с приглушен от болката глас:

– Това е толкова жестико и несправедливо! То на никого лошо не е направило, а си отиде….защо то….. Боже, да беше взел мен по-добре, – ридания разтърсиха слабичкото ѝ тяло.

Хората от персонала бяха много внимателни, но какво можеха да направят в такъв момент….Една от сетрите прегърна жената. Посегнаха да вземат мъртвото телце от нея, но тя се хвърли като тигрица:

– Не, не го пипайте! Искам да остана с него.

Мъжът поиска да каже нещо на жена си, но видя обезумелите ѝ очи и тихо тръгна към вратата.

Едва след два часа, когата жената вече беше утихнала, успяха да вземат мъртвото бебе и да го отнесат.

Слънцето се бе скрило този ден и черни облаци забулиха небето. Необичайно за летен ден, духна студен вятър и листата застенаха по дърветата…..

Следобеда беше горещ, но малко момиченце стискаше железните пръти на оградата и се взираше към пътя. То бе слабичко малко създание. Русата му косата му бе цялата обсипана с букли, а в искрящите му тъмно кафяви очи се четеше мъка и болка.

Преди два дни баща ѝ я доведе в тази деска градина и обеща, че ще дойде да я вземе. Тук не ѝ харесваше. Сградата беше схлупена и едноетажна, разпростряла се по ширината на целия двор. Стаите бяха тъмни, въпреки, че отваряха прозорците, но нахлуващата светлина едва докосваше тъмните ъгли.

Тя беше малка едва на четири и половина години, но едно не можеше да разбере, защо я преместиха от предишната детска градина? Там бе толкова светло и хубаво, имаше толкова много играчки и весели деца. Беше си намерила и приятелчета, с които си играеше по цял ден.

Спомни си онзи намръщен и мрачен ден, когато навън росеше слаб дъжд. Баща ѝ дойде, поговори нещо с учителката, а после я отведе у дома. Тя запомни само тъжните очи на учителката и как нежно я прегърна и притисна към себе си, когато си казаха довиждане.

Вечерта баща ѝ каза:

– Утре ще те заведа в друга детска градина.

Тя го погледна уплашено и тихо каза:

– Не искам в друга градина, тази ми харесва много.

Баща ѝ се намръщи и строго каза:

– Така се налага. Ше свикнеш.

Ето втори ден тя стоеше на оградата и го чакаше да я прибере у дома. Едва я придумваха да хапне нещо, да поиграе с другите деца или да гледа куклената пиеска, които учителките се бяха постарали да представят пред децата.

Най-тежко беше вечерта. С натежали крака като олово, детето се оставяше да го сложат в креватчето в стаята с другите деца. То плачеше тихо и неутешимо под одеялото. Дори прегръдката на възпитателката не можеше да разсее болката и мъката на момиченцето.

То не знаеше, че майка му чака друго дете и баща ѝ, за да предпази съпругата си от вълнения и притеснения около първото им дете, беше я отвел в седмична детска градина. Майка ѝ много плака и не искаше да я изпрати там, но момиченцето не знаеше.

В края на седмицата баща ѝ дойде и я отведе в къщи, но в понеделник, сред рев и вой, отново я върна пак там. Тя знаеше, че той скоро няма да дойде, но това не ѝ помагаше особено много. Чувстваше се отхвърлена и пренебрегната.

Дните минаваха и тя постепенно свикна с мрачната обстановка.

Един ден учителката я завари да говори на куклата:

– Занаеш ли, Лили, – така наричаше куклата, с която обикновено си играеше, – един ден, когато порасна и се омъжа, ще имам деца. Ще ги обичам много и ще се грижа за тях. Няма да дам никой да ги отведе от мен, дори и да съм болна. През цялото време ще бъда с тях, ще …..

Очите на учителката се насълзиха, тя прекрасно разбираше това малко детско сърце, но какво можеше да направи. Леко притвори вратата и отиде при другите деца.

В буренясалия парцел някакъв клошар провеяваше находките си в леко наклонена на една страна количка. Почернелите му ръце, красноречиво говореха за боклука, който бяха докосвали. Обгорялото му от слънцето лице бе покрито с прах. Очите му отчаяно се взираха в огромната поляна, превърнала се в бунище за отпадъци.

Птиците изглеждаха тъжни и посърнали, но нащрек. Сякаш излежаваха присъда в джунглата от бетон и отровен дим, преди отново да отлетят на юг. където може би щяха да се оплачат на тамошните си колеги, от времето прекарано в гнездене сред индустриалния наслоен боклук.

Но накрая щеше да им стане скучно под безопасността на тамошните палми и тайно щяха да закопнеят за суровостта на предишния живот в мръсния и опушен град..

А наоколо бутилки, стари гуми, опаковки от чипс, наелонови торбички, хартийки от вафли….произведени от предприятия и разни фирми.

Ветрецът подхваща и понася нанякъде, не бутилките и гумите разбира се, а хартийките и наелоновите торбички.

Идилия. Клошарът трепна, погледна опушеното небе, а в душата му се бе загнездила мъка, по нещо безвъзвратно изгубено. Погледна птиците кацнали по жицити и каза с болка:

– И те горките се мъчат с нас. А за тази неразбория и мръсотия, кой е виновен? Човекът – „господарят на земята“.

Много хора престъпват прага на църквата, остават на службата, помолят се и всичко това, за да освежат малко душата си.
Веднъж на една от службите дойде една баба. Тя се приближи до свещеника и го попита:
– Отче, колко свещи е необходимо да се сложат пред Господа?
Бабите често се допитват до свещеника и искат точно да им се обяснят нещата, за да не сбъркат.
Свещеникът помисли малко и ѝ отговори:
– Сложи за себе си. На Господа нищо не му е нужно, Той си има всичко.
Един мъж, който беше наблизо и чу думите на свещеника беше озадачен:
– Наистина ли нищо не можем да Му дадем? Няма ли у нас нещо макар и малко, което да Му дадем?
– Как да няма? – избърза да се присъеддина и една по-млада жена към разговора. – А добротата?
– Не, никой в сърцето си няма доброта, – каза тъжно свещеникът.
– А честност, порадъчност? – продължи жената да настоява.
– Разберете, – въздъхна дълбоко свещеника, – ако човек не е отворил сърцето си за Бога, в него няма честност, почтеност, нито жалост към другите.
В живота ние често сме твърде заети и мързеливи, за да отиде в църквата, да си поговорим с Бога в молитва. Отиваме при Него само, когато живота ни е притиснал и не очакваме вече помощ от никъде.
Представете си, когато имате много близък приятел, не го държа в резерва, когато ви е много тежко. Вие общувате с него, ходите му на гости, споделяте мъка и радост. Всеки празник на приятелят ви е и ваш празник. Ето така трябва да се научим да общуваме с Бога, докато още имаме време.