В кухнята че усещаше оживление. Марта, режеше, вареше, запържваше и какво ли още не. А от една голяма тенджера се долавяше приятен аромат на вкусна яхния.

Скоро мъжът ѝ щеше да си дойде гладен от гората. Хляба кротко стоеше в месала увит и чакаше времето, когато стопанинът на дома ще го разчупи.

Чу се скърцане на каруца и конско пръхтене.

– Дойде си, – каза си Марта.

В стаята влезе мъжът ѝ Стоил и свекърът ѝ Дечо. И двамата шумно я поздравиха и в един глас заявиха:

– Гладни сме като вълци. Какво има за ядене.

Хвърлиха горните си дрехи и се настаниха край масата. Марта разсипа по паниците още топлата яхния, а Дечо посегна към хляба и го разчупи на парчета.

След като утолиха глада си, двамата мъже се облегнаха доволни на столовете си.

– Добри животновъди сте били, – каза Дечо на снаха си.

Марта и Стоил дълги години бяха работили в близката кравефермата. Двамата даваха най-много мляко, чиято маслеността му бе доста висока.

– И другите така разправяха, – засмя се Марта, – когато работехме във фермата.

– Не, става въпрос за нещо друго, – каза Дечо.

И ето какво разказа възрастния човек в подкрепа на казаното.

– Със Стоил се връщахме от гората. И гледам на отсрещния хълм пасат крави. С тях бяха Въло и Надето. Тогава Стоил каза: „Това са нашите крави. Искаш ли да ги извикам тук?“ Не му повярвах и той веднага изсвири с уста, а после се провикна: „Йоно, Пено елате тука!“ Кравите наостриха уши и хукнаха надолу към нас, след тях тръгнаха и другите животни. Когато кравите дойдоха при нас започнаха да ближат ръцете на Стоил и да му се галят.

Очите на старецът се насълзиха:

– Ако не бях го видял, никога нямаше да повярвам. Добри пастири сте били с мъжа си, Марто. Бог да ви поживи!

След това Дечо стана и тръгна към портата, обърна се и рече:

– Добри стопани сте …..

Студена февруарска вечер. Почти пролетна кал жвакаше под краката на минувачите. Грееше забулена месечина. От обора се процеждаше светлина. Това бе любимото място на Стела.

Светлината привлече малкото петгодишно момиченце и то реши да надзърне в обора. Когато надникна дъхът му секна.

Кравата Ралка лежеше върху сламата. Животното бе отправило поглед към двамата мъже, които клечаха зад опашката ѝ.

Стела стана по-смела и влезе вътре в обора.

– Ела да видиш как ще се роди, – каза чичо ѝ Младен, който бе забелязал малката палавница. – Теленцето вече се е подало.

„Ще видя как се ражда теленце! – помисли си възторжено малката Стела. – Невероятно! Дано само мама не ме потърси, защото ако види къде съм, веднага ще ме прибере“.

Така Стела стана свидетел на раждането на едно теленце.

От голямо отверстие в кравешкия задник се подаде някаква тъмна лилава муцунка. Кравата тръпнеше, по-точно се гърчеше. Издаваше глухи звуци. Не приличаха на мучене, нито на стон. Животното изобщо не се опитваше да стане, но бе вперило очи изпълнени с болка към двамата мъже зад нея.

„Горката, – помисли си Стела, – вероятно умира. Нима наистина ще умре?“

– Хайде, миличка, – със съчувствена нежност я подкани Младен. – Още малко, милата ми.

Стела бе настръхнала. Тя бе готова да попита чичо си Младен и Гено: „Какво ѝ е? Защо не ѝ помогнете?“ Но само прехапа устни и си премълча.

След муцунката се показа главата…. последваха тънки като пръчки, две крачета с копитца. Младен сложи ръцете си под малкото туловище и го издърпа към себе си.

Последва кравешки стон, който съдържаше отенък на облекчение.

Изваденото от кравата шаваше мудно. Гено разкъсаха ципата, която бе полепнала по него. Младен рязна рязко кървавата връв.

“ Че……то май се получи…. теле“, – каза си Стела ококорила широко очи.

Мършавичкото пърхаше с копитца. Очите му бяха топли и нежни.

Изведнъж кравата напъна умореното си и грохнало тяло. Напрегна немощните си нозе и се изправи. Телето прекрачи треперейки и се пъхна под майчиния си търбух. Лапна вимето и засмука.

А Ралка доволна се зае да лиже новороденото. Подготвяше го за предстоящият му живот.

Прекрасен слънчев ден. Един от онези последните, с които ни дарява есента. Топъл, но не горещ. Наситен с червени, жълти, зелени и кафяви краски от палитрата на Твореца.

По пътя крачеше възрастен мъж. Той се наслаждаваше на всичко около себе си. Усмивка озаряваше лицето му.

Мъжът влезе във един фризьорски салон, намиращ се от дясната страна на пътя и поздрави учтиво всички:

– Добър ден.

Милена, младо момиче, което скоро бе постъпило на работа във този фризьорски салон, внимателно го огледа.

„Въпреки възрастта си, – каза си Милена, – ухае приятно, въпреки годините си. Старчоци като него миришат на застояло и леш“.

Възрастният мъж бе облечен стилно в тон с модата на 70-те. Нещо трогна Милена, когато го наблюдаваше.

Мъжът, нека го наречем Продан Василев, се обърна точно към Милена:

– Бихте ли ме подстригали? – каза той. – Нещо по-съвременно, от сегашната мода. Моделирайте ме по-ваш избор.

И Милена го подстрига без много приказки.

„Изглежда доста приятно и достатъчно привлекателно, – отбеляза на ум младото момиче, – независимо от възрастта си. На неговата възраст обичайно поръчват: По-късо и по-бързо. А този поиска нещо ново“.

Продан сложи очилата си и попита:

– Е, как е? Добре ли изглеждам?

Катя, която обичаше да се шегува, се обади закачливо:

– Даааа, като истински младоженец.

Присъстващите и работещите в салона започнаха да се усмихват леко, а той без никаква обида заяви:

– Всъщност, аз наистина съм младоженец.

Всички го гледаха снисходително, а Катя си помисли:

„Младоженец е, щом казва, така да бъде. Млада е душата на този старец“.

Възрастният мъж стана от стола и каза :

– Днес празнувам златната си сватба.

Усмивките замръзнаха на лицата. Всички присъстващи, особено младите хора се почувстваха неудобно.

Случило се така, че се скарали синът на бащата на професора и бащата на сина на професора.

Кои са скарали, като ви е известно, че в кавгата професори не са участвали?

Ами сега! Звучи почти неразбираемо, но не е така. Внимателно четете и разсъждавайте!

Какво измъчихте ли се, ето ви и ….

Отговор: Тези, които са се скарали са братът на професора и мъжът на професора. Професорът е жена.