Температурите бяха станали рекордно ниски, но хората като че ли не забелязваха това. Загрижени и притиснати от проблемите на ежедневието, загръщаха се по здраво в дрехите си и крачеха мрачно на фона на белия пейзаж.

Асен бе свършил занятията си в музикалното училище. Изскочи бързо навън и се разтрепера.

Студът го щипна по откритите части на тялото му, а той придърпа краищата на палтото си и се сви.
След като покрачи малко се постопли. Погледа му бе привлечен от реката. Студът бе сковал в ледена хватка водите ѝ.

– Реката се е заледила, – каза си Асен. – Вместо да продължавам по улицата нагоре, докато стигна моста, не мога ли да пресека тук по реката върху леда? От тук е по-близко до в къщи.

Съмнението не се стърпя и се обади с тънкото си гласче:

– Ледът е крехък. Може да се пропука. Ще паднеш в студената вода. Наоколо минават малко хора. Кой ще ти се притече на помощ?

– Глупости, – размаха ръце Асен, – аз да не съм 100 кила. И без това постоянно ми натякват, че съм много слабичък и трябва повече да ям.

– Не отивай, – отново се обади съмнението. – Опасно е.

Но това, като че ли стимулира момчето и то тръгна смело към реката. Първите му крачки върху леда бяха неуверени, но след като усети стабилност под краката си, закрачи по-смело.

Колкото повече наближаваше средата на реката, толкова повече нещо смущаваше сърцето му, но Асен продължи упорите да крачи напред.

Чу се леко:

– Хряс, – последва го по-силно, – тряс ….

Асен нямаше време да осмисли положението, нито да реши, какво да направи. Ледът се пропука под краката му, и за броени секунди, той се намери в ледената прегръдка на студената вода.

Дрехите му, наквасени в белезникавата и мразовита течност, започнаха да го теглят надолу …

Краката и ръцете му се вдървиха от студа. Той се замята, опитвайки се да се отскубне от нестабилното си положения.

– Помощ, – отчаяно закрещя Асен, – пом…..пом…щ.

Ена жена го бе забелязала от прозореца на близкия блок още, когато смело крачеше по леда и продължи да го наблюдава.

– Този малкия си търси белята, – въздъхна притеснено тя.

Когато видя как леда се пропука под него, жената взе телефона и нервно взе да набира номера на спасителната служба:

– Ало, ало – припряно завика тя в слушалката, – момче ….пропука се леда … река, ще се удави….. блоковете на текстилния….

Жената изтича отново на прозореца, но момчето не се виждаше никъде. Тя бързо облече палтото, нахлупи шапката си у хукна надолу по стълбите.

Нашият герой бе изваден от един младеж, който минаваше от там. Когато мъжете от спасителната служба пристигнаха, намериха момчето в едно топло помещение, което се намираше на близко, загърнато в сухо одеяло.

– Ти ли си плувал по това време в реката? – опита да се пошегува един от мъжете.

Асен го погледна безпомощно.

– Кой те извади?

Асен вдигна рамене. Младежът, който му бе помогнал си беше тръгнал.

Скоро пристигна и линийката. Откараха бързо Асен в болницата. Тъй като лекарите не откриха никакви травми или наранявания, го пуснаха да си върви в къщи.

Мъжете от спасителната служба дълго питаха за човека, който е извадил момчето от реката, но никой не го бе видял, накъде бе тръгнал, нито някой го познаваше.  Той се бе появил навреме, а след това незабелязано си бе заминал.

Бивш будистки монах от британското графство Нотингамшир прекарал 35 години в създаването на традиционна японска градина на пустинно мястото. Мъжът облагороден два акра земя.

76-годишният Майтрея Буда засадил череши, бамбукови дървета и други растения, които са успели да се приспособят към британската климат. Направил изкуствено езеро и го напълни с шарани.

В парка жителят на Нотингамшир медитира и провеждане чайни церемонии.

Над входа на японската градина монахът взема по 10 долара за възрастни и около пет долара на дете.

Японецът е дошъл във Великобритания през 1980 г. след странстванията си по Тайланд, Непал и Индия.

Той е похарчил около 18 хиляди долара за създаване дом си и градината, която трябвало да му напомня за родината.

Според легендата, ако си намислиш едно желание и удариш камбаната, то непременно ще се изпълни.

В основата на тази традиция лежи красива легенда.

На брега на езерото Блед, още съществува добре укрепен замък. През Средновековието един от неговите владетели бил жестоко убит от преминаващи от там разбойници.

Безутешната вдовица заповядала, в памет на мъжа ѝ, да се отлее камбана, което било направено на острова.

Когато превозвали камбаната от острова в замъка, над езерото се надигнал силен вятър, който преобърнал лодката и камбаната отишла на дъното.

Нещастната жена сметнала това за лош знак, за това се отправила към Рим, където разказала своята печална история на папата.

По заповед на понтифика през 1534 г. италиански майстори отлели нова камбана, която бързо била изпратена в Блед.

Именно тази благословена камбана от папата, станала известна по-късно като Камбаната на желанията.

Местните жители твърдят, че в дъждовните дни, от дъното на езерото, се чува печалният звън на потъналата камбана.

Виктор, Жоро и Владо бяха млади мъже, но вече имаха семейства и по едно дете. Бяха приятели от деца. Ожениха се, но дружбата им не се разпадна.

Те често се срещаха след работа в близкото заведение. Споделяха проблемите си и се опитваха в тежките ситуации, да се окуражават взаимно.

Днес разговорът им основно се въртеше около възпитанието на децата.

– Ролята на бащата в живота на детето е не по-малка от тази на майката, – каза Жоро. – Това не бива да се забравя.

– Ако участваш във възпитанието на детето си, – допълни мисълта на приятеля си Владо, – то това ще повлияе на характера му в бъдеще. Доказано е, че деца, в чийто живот активно участва бащата, растат по-спокойни и уверени.

– Добре де, – намръщи си се Виктор, – жена ми сега излезе в отпуска  по майчинство заради малкия. Трябва да се издържа семейството, а и разходите се увеличиха. Какво друго ми остава освен да работя повече, за да печеля пари? Вечер се връщам уморен и съвсем не ми е до това, да се занимавам с детето.

– Помисли добре, – погледна го остро Владо, – ако не разполагате с достатъчно пари, опитайте да съкратите някои от разходите си. Ако не се уморяваш от прекомерно много работа, ще имаш достатъчно сили да обърнеш внимание на детето си

– Да съкращавам разходи? – Виктор подскочи. – Жена ми такъв скандал ще вдигне …

– Е, щом толкова се налага много да работиш, поне в почивните дни прекарай време с детето си, – опита се да го насърчи Владо.

Виктор махна с ръка, той самият не виждаше как може да стане това.

– Вие знаете, че скоро ми се роди момче, – започна неуверено Жоро, – много се радвам, че е здраво и жизнено дете, но аз нищо не знам за децата. Искам да помогна на жена си, но се страхувам, че ще направя нещо, както не трябва. И така се гмурвам още по-дълбоко в работата си, поне да изкарам необходимите средства за семейството.

– Не трябва да изпускаш момента, – обади се Владо, – щом си решил да се грижиш за детето си, не трябва да се страхуващ от нищо. Ако си толкова несигурен, прочети нещо за това или наблюдавай какво прави жена ти. Остави съмненията, важното е желанието.

– Лесно е да се каже, – въздъхна тежко Жоро.

– За моя малкия съм измислил много игри, – весело започна Владо, – Чета му приказки, казвам му стихотворения, които си спомням от моето детство. Каквото и да правим двамата, винаги ни е интересно. Най-напред мислех, да изчакам малкия да порасне, а след това да се занимавам с него, но като се върна от работа виждам, че жена ми е много изморена. Трябва да я отменя, та малко да си почине. И тогава се заех сериозно, започнах да измислям занимания за нашия малчо и се получи, дори е много забавно. Сега ще тръгвам, защото той ме чака с нетърпение.

И Владо бързо се отправи към вратата.

– Ще опитам и аз като него, – въодушевено каза Жоро и се надигна да си върви.

– Игри, забавления, – засмя се Виктор, – за тях да мисли майка му. Аз ще им доставям пари, пък двамата с майка си каквото искат това да правят ….

– Я се стегни, – скастри го Жоро. – После да не се чудиш защо синът ти прави така, а не както трябва.

Виктор махна небрежно ръка и си помисли: „Не всички могат да бъдат идеални бащи. Но Жоро е прав, трябва да внимавам, после да не си късам главата …“

Хайдн си бил вече извоювал име сред известните композитори на онова време.

Един ден при него дошъл един касапин и го помолил:

– Напиши менует за сватбения марш в чест на дъщеря ми.

Хайдн се съгласил и след един ден дал пожелания менует на месаря.

След няколко дена композиторъ чул музика, която силно гърмяла по улицата. В нея, с голямо усилие, той разпознал своя менует.

Когато Хайдн отворил вратата на прага му стоели месарят, дъщеря му, нейния мъж, тълпа странстващи музиканти и огромен бик с позлатени рога, който бил подарен на композитора.

След това този менует в до мажор  започнали да наричат „Менуетът на бика“.