Невен бе с приятелите си на разходка сред природата. В разговор помежду си, младежите бяха подхванали интересна тема за разсъждение.

– Гордостта е голямо зло, – каза Пепи.

– Така е, – съгласи се Станимир, – тя ни кара да мразим властта.

– Каква власт? – подскочи Гошо.

– Първо ние се противопоставяме на родителите си, първият авторитет в живота ни, – обясни Станимир.

– Освен това ни тя прави слепи за нашите недостатъци, – добави Невен. – Така не можем да променим това, което не е наред с нас.

– Ставаме надменни и пренебрегваме другите, – обади се и мълчаливецът Митко.

– Когато гордостта надделява над нас, сме несправедливи към тези, които са по-бедни, болни и недъгави, – изказа своето мнение и Борис.

Крум плесна с ръце:

– Нехайството, гневът, алчността, пиянството и всичко останало ряпа са яли пред гордостта, – заяви категорично Атанас.

– Тя държи умът ни далеч от Бога, – тихо промълви Сашо.

– Няма спор, че гордостта изкривява взаимоотношенията ни, – поклати глава Дани.

Пепи се усмихна:
– Понякога сме толкова горди, че ни е трудно да си го признае, но когато четем Словото, откриваме колко много ни липсва смирението.

– Ако можем да осъзнаем тази болезнена истина, ще бъдем свободни от отровното влияние на гордостта, – въздъхна дълбоко Нешо.

Много неща се казаха за гордостта и всичките бяха верни.

Младежите се размишляваха върху една или друга реплика.

Преобладаващото мнение бе:

– Трябва да се освободим от тази напаст гордостта, защото тя е взимала доста жертви между мъже и жени на вярата.

Виктор все от нещо бе недоволен. Постоянно му не достигаше желаното.

Той бе щастливо женен. Имаше две красиви деца. Разполагаше с двуетажен дом, едноетажна вила и кола, която не гореше много, и бе елегантна на вид.

И все пак той се оплакваше от финансовото си състояние.

Животът му бе пълен с любов и смях. Основните му нужди и удобства бяха осигурени. За такива неща много хора само си мечтаеха, но ….

– Искам да бъда богат, – мърмореше си Виктор в колата.

Недоволно оглеждаше всичко наоколо и продължаваше в същия дух:

– Имам жена и деца, приличен дом и вила, красива кола, но …. би било хубаво ако имах неограничен брой пари като Делян. Той изглежда толкова щастлив.

Виктор осъзнаваше, че понякога животът ставаше труден особено, когато се появят неочаквани сметки, за които човек няма пари.

богатство

– Не искам много, – казваше си сам на себе си. – Просто ми е нужно несметно богатство. Нима прекалено много искам?

Виктор бе чувал, че мъже продават душите си за такова нещо.

Ако имаше несметно богатство, дали това щеше да го удовлетвори?

Едва ли!

Празнотата в душата на човека не може да се запълни с пари. Това може да направи единствено Бог.

Марк се бе вглъбил в мислите си. Той седеше на задната градверанда на дома си и пиеше кафе.

Външно изглеждаше съвсем спокоен. От време на време кимаше с глава и добавяше нещо от рода на:

– След като флотата на Антоний беше изгубена, армията му го изостави. …. Град Никополис беше основан в чест на победата…..

– Знаех, че има нещо, което трябваше да правя, но изгубих представа за времето. Тъкмо обмислях битката при Акциум, където Октавиан успя да консолидира властта си, като сложи край на дългото си съперничество с Марк Антоний. …. Трябваше да взема децата от училище … Уф! мразя да ми се случват такива неща.

Разсеяното състояние на Марк бе разбираемо за група мъже експерти, които се съгласиха, че е съвсем естествено да се изгубиш в мислите си, докато обмисляш как различно може да се е развила историята, ако Октавиан – единственият наследник на Юлий Цезар – не бе надделял във важната битка.

Забързаният Марк се метна в колата си и за последен път беше видян да скърца с гумите на колата си през опасен завой на път за училището на децата си.

Дали и други татковци бяха толкова разсеяни като него и не бяха прибрали още децата си от училище?

Етнограф посети отдалечено племе от индианци.

Първо пътува със самолет, след това с джип до едно пристанище и накрая плава три дни с лодка, придружен от преводач.

В селото гостите бяха посрещнати, нахранени и сложени да спят в колиба, направена от палмови листа.

На сутринта етнографът излезе от колибата.

Преводачът не се виждаше никъде.

Голям огън димеше на централния площад.

Няколко силни мъже, с вдигнати към небето ръце, опъваха и движеха голямо парче плат, затваряйки и отваряйки пътя за дима.

Някой им крещеше ритмични команди от върха на голямо дърво. Димът от огъня се издигаше на периодични облаци с различни форми и размери.

Оцветени индианци тропаха около огъня и мълвяха нещо тихо.

Етнографа попита:

– Какво правите? Това някакъв ваш ритуал ли е?

Никой не му отговори, тъй като никой не знаеше езика му.

Чу се продължителен победоносен вик.

Мъжете навиха плата и хората се разотидоха.

От едно дърво слезе гол изрисуван индианец. Това бе изгубилият се преводач.

– Какво беше това? – попита етнографът.

– Дивотия, – махна с ръка, преводачът. – В съседното село изчезна сателитният интернет. Дадохме им нови настройки с димни сигнали.

Това бе наистина малко селце, но по необясними причини вечер хората му оставаха без ток.

Когато се оплакаха на местната електрическа компания, експертите бяха озадачени:

– Не откриваме никакви проблеми в електрическата мрежа.

Мъжете от селото се събраха и решиха:

– Да се организира отряд, който да наблюдава селото и да намери причината за прекъсването на тока вечерно време.

Тази идея се оказа повече от добра.

Скоро отрядът от доброволци залови местната млада жена Юлия.

Един от тези, които я бяха хванали, негодуваше срещу нея:

– Тя спирала тока на съселяните си. И Защо го е правила? За да се срещне под прикритието на тъмнината с приятеля си.

– Защо на тъмно, какво ѝ е пречело да го прави явно? – попитал един от селяните, който не бе участвал в доброволната група. – И ние някога сме били млади, и сме се влюбвали.

– Тони, нейният възлюбен, – уточни друг, – е от онова село, дето сме постоянно във вражда с тях. И девойката не е искала да се знае, за връзката ѝ.

След като тайната бе разкрита съселяните на Юлия бяха готови да набият Тони, но той избяга и доведе хора от неговото село да се бият с тези, които го бяха подгонили.

Двете враждебни групи се събраха и тъкмо се готвеха да започнат боя, когато Петър най-старият човек от селото на Юлия се провикна:

– Спрете! Какво правите?

– Дядо Петре, ти не се меси в нашите работи, – скочи пред него Калоян.

– Деца, не си заслужава да се биете, – каза кротко старецът. – Не е ли по-добре да ги оженим? Така и ние ще имаме всяка вечер ток и двамата млади ще бъдат заедно.

Мъжете закимаха с глави в знак на съгласие.

– Добро е това, – каза Симеон от селото на Юлия.

– Нека тази сватба бъде първата стъпка за премахване на враждата между нашите села, – обяви тържествено Васил, кмета на селото на Тони.

Бе небивало веселие. Хората се радваха, прегръщаха и си искаха прошка един от друг.

За наша радост тази почти Шекспирова любовна история завърши щастливо.