Станимира се ожени за фермер и се научи да консервира плодовете от богатата им реколта. Тя можеше да прави всякакви консерви от царевица, боб, домати и много други.

Всичко това изисква много обучение и  много работа, но Станимира не се отказа. Трудът даваше  резултати и през зимата тя се наслаждаваше на многото консерви.

Така и ние трябва да съхраняваме Божието Слово в сърцата си, за да черпим насърчение по време на беда.

Когато сме спокойни и нямаме проблеми, Божите думи могат да ни събудят от духовна леност, както киселите и лютиви консерви събуждат нашите сетива.

Обещанията за Божията грижа и любов по всяко време в живота ни е като сладко от уханни плодове.

Запомнянето на стихове бе трудно за Станимира, но тя не се отказваше, защото това променяше сърцето ѝ, като го превръща в хранилище на Божието Слово, от което можеше да черпи мъдрост и любов.

Веднъж, когато падишахът приемал просители, дошъл един човек застанал в ъгъла и нищо не поискал.

Падишахът погледнал към мъжа и погладил главата си. Човекът се поклонил и прекарал дланта през устата си. Падишаха погалил лицето си, а човекът гърлото. Падишахът докоснал своя корем, а човекът краката си.

– Дарявам на този просител слитък злато, – казал падишахът.

Ковчежникът се подчинил. Мълчаливият молител взел дара и си тръгнал.

Съветникът, който бил дясната ръка на падишаха много се ядосал и попитал господаря си:

– За каква услуга ти така щедро надари бездомния просяк?

– За царска, – усмихнал се падишахът. – Зададох на мъдрия човек три въпроса и получих три отговора.

– Но ние не сме чули, нито въпросите, нито отговорите, – възразил везирът.

– Който има очи ще види, който има ум ще разбере, – усмихнал се падишахът. – Аз погладих главата си и човекът разбра моя въпрос. Попитах го: „Какво най-много ни подтиска?“ – „Празната дума“, – отговори той. „А кой го грози опасност да загуби лицето си?“ – „Този, който своите дни и състояние е прекарал през своето гърло“. „Но нима човек не е роб на своя стомах?“ – попитах аз. „Не, – каза човекът, – за това са дадени крака на човека, за да си търси и намира работа и нищо да не пропусне от чудесата на белия свят“.

Падишахът погледнал придворните и за трети път се усмихнал:

– Полезно е да запомните, изречената пред вас мъдрост: „Устата водят до беди, а краката до храната“.

Юношата държеше в ръце кръгла, румена, пълна със сладост ябълка.

– Яж, – казал Духът. – Това е ябълката на Живота.

– Не го искам, – казал юношата и отхвърлил ябълката далече от себе си. – Искам успех, слава, богатство, власт, ….

– Тогава да вървим, – казал Духът.

Те вървели ръка за ръка по стръмните скалисти пътеки.

Слънцето ги изгаряло, дъжд ги мокрел. Мъгли обвивали планините и валял сняг, толкова прекрасен и коварно мек, той скривал пътя, по който се изкачвали към върха.

Бързо летяло времето и златните къдрици на юношата придобили бялата окраска на снега.

Неговата снага се прегърбила от вечното катерене към върха, ръцете му отслабнали, а гласът му станал висок и треперещ.

Духът не се изменил. На неговото лице била винаги непроницаемата усмивка на мъдростта.

Най-накрая стигнали върха.

Старецът, който някога бил юноша, казал, обръщайки се към Духа:

– Дай ми ябълката на Успеха. Стигнах върха, на който тя расте. Полага ми се. Тя ми принадлежи. Побързай, защото странна мъгла замъглява очите ми.

Духът му подал ябълка, която била кръгла, червена и прекрасна на вид.

Старецът отхапал от нея и усетил, че вътре е гнила. Изведнъж тя се превърнала в прах.

– Какво е това? – попитал той.

– Някога това бе ябълката на Живота, – казал Духът. – Сега това е ябълка на Успеха.

На лавицата стояли две книги. Едната била скъпа с красива подвързия, а другата евтина.

Стопанинът на дома взел скъпата книга и я прочел, след това казал:

– Няма в нея мъдрост, нито нещо за душата!

Прочел евтината, заплакал и признал:

– Нищо по-полезно за душата не съм чел до сега.

Оставил ги и двете на рафта. Едната за душата, а втората в случай, че му дойдат гости , за да видят, че има красиви книги…..

Стела не беше добре. Митка разбра това още преди тя да приближи леглото ѝ. Изражението на Стела ѝ се стори странно.

– Не можеш да си представиш, какво ми направиха? – каза отчаяно Стела.

– Какво се е случило?

– Ти знаеш, че отскоро посещавам групата за изучаване на Библията. Там Мариела  ми подари християнска книга с насърчения. Използвах я, когато се молех и често си четях от нея, но сега не мога да я намеря никъде. Вчера вероятно съм я оставила на пейката, където се молих и навярно съм я забравила ….. някой я е намерили и прибрал.

Стела се чувстваше разочарована, че бе изгубила тази скъпоценна за нея книга.

Митка бе от хората, които винаги смятаха, че чашата им е наполовина пълна, за това се засмя и попита Стела:

– Искаш да кажеш, че някой ти е откраднал Исус?

Този въпрос развесели Стела и тя тъжно смънка:

– Мисля, че се е случило нещо такова.

– Виж, – каза Митка,- не толерирам кражбите, но ако някой краде християнски книги, има надежда нечий живот да бъде променен чрез Исус Христос.

Стела бе нервна, тя дълго си чопли носа, което бе признак, че още е ядосана, но накрая се примири и се съгласи:

– Имаш право? Дано да е станало така.

– Хайде да се помолим, – предложи Митка. – Нека Бог заработи в сърце на този, който е взел книгата. И това, което е извършил, макар да е лошо да се превърне в повод да се покае. А колкото до теб, ще ти кажа следното, ти имаш Библия, черпи сила, мъдрост и вдъхновение от нея.

След това двете наведоха глави и се молиха за“непознатия“ крадец.