През 2007 г. Джовани Мария Пала, италианския експерт по компютърни науки и музикант е казал, че е намерил музикални ноти в известната картина на да Винчи, наречена „Тайната вечеря“.
Според Пала, ако нарисуваме петолиние в долния край на картината, ръцете на Исус, ръцете на неговите апостоли и хляба на масата изобразяват музикални ноти, които могат да се разберат, ако се чете от дясно на ляво.
Да Винчи е бил известен с любовта си към музиката. Той включвал музикални загадки в своите записки, които е трябвало да се четат отдясно на ляво.
Алесандро Везоси директор на музея в Тоскана, посветен на Леонардо да Винчи, сметнал, че предположението на Пала е „вероятно“. Везоси е казал, че да Винчи е свирел на арфа и е направил на няколко фрагмента за други музикални инструмента.
– Винаги съществува риск да се види, коквото не е там, но интервалите в картината са разпределени хармонично, – е казал Везоси. – Там, където са налице хармонични пропорции, винаги може да се намери музика.

Клоунът Сергеев, който всички познавали с името Мусля, по време на турне в Сибир бил в същият хотел, в който бил отседнал известен цигулар, пристигнал за първи път на това място. Техните стаи се оказали една до друга.
Музикантът рано сутринта репетирал ново сложно произведение, а вечерта, за да се разведри отишъл на цирк, неговият концерт щял да бъде едва след два дена.
Сложили го на първия ред. На арената излязъл Мусля със стара цигулка и изпълнил три музикални импровизации.
Слушателите затаили дъх, той свирел майсторски.
Гастролиращият цигулар чул фрагменти от произведение нотите, на които били у композитора-автор и музиканта, за който била написана тази музика.
Известният музикант се втурнал зад кулисите:
– От къде взехте тази музика?
– Тази сутрин в хотела, – искрено признал Мусля, – някой свиреше в хотела. Хареса ми мелодията и я запомних.
– Вие сте гений. Това е невероятно. Да запомните и да изсвирите тази музика по памет. Нужно е да се опознаем по-отблизо.
След спектакъла цигуларят в модерен костюм и много по-скромно облечен клоун отишли в един ресторант.
Три дена след това Мусля отсъствал от цирка, а концертът на цигуларят трябвало да се отмени. Нито музиканта, нито клоуна могли да намерят.
А те се затворили в една стая, изключили телефоните си и свирели един на друг. Когато свирел известният цигулар плачел Мусля, а когато свирел Мусля, плачел цигуларят.

Живяла някога една единствена цигулка. Тя мечтала някой да я вземе и да изсвири красива мелодия. Цигулката много обичала музиката.
Един ден тя решила да тръгне по поля и гори, за да срещне човек, който също като нея обича музиката. Вървяла дълго, уморила се и решила да почине малко. Изведнъж чула, че някой плаче. Погледнала назад и видяла една балалайка.
– Защо плачеш?- попитала я цигулката.
– Загубих се. Отдавна никой не е свирил весели мелодии на мен, – казала балалайката.
– Не плачи. Ще тръгнем заедно да търсим този, който обича музиката, – казала цигулката.
И тръгнали двете да се скитат по света. Вървели дълго и срещнали самотна и тъжна медна тръба. Тя също искала някой да свири на нея весели мелодии, но се изгубила. Никой не я искал. Тръгнали заедно да пътешестват по света цигулката, балалйката и медната тръба.
Вървели, вървели и когато решили да седнат да си починат чули, как някой тежко въздъхнал. Това бил един стар барабан. По-рано на него свирели весели ритми, а след това, когато барабанът остарял, го изхвърлили. Музикалните инструменти го взели със себе си.
Отново тръгнали и дълго вървели, докато не чули красиви и мелодични звуци в далечината. Когато приближили инструментите видели човек, който свирел чудесна мелодия на арфа. Той бил истински музикант.
Зарадвала се цигулката заедно с балалайката, медната тръба и барабана. Разказали те своите съдби и мечтите си някой да посвири на тях.
Човекът настроил цигулката и балалайката, изчистил до блясък медната тръба и ремонтирал стария барабан. Повикал свои приятели музиканти и дал на всеки по един инструмент.
Заедно засвирили цигулката, балалайката, медната тръба и барабана прекрасна музика.
Така на всички било радостно и на музикантите и на музикалните инструменти, че са се намерили едни други.
И от тогава те не се разделяли. Всеки ден свирели весели мелодии в щастливия и дружен оркестър.

Ана Петрова имаше редкия шанс да присъства на това преставление. Имаше много желаещи за него, дори билети не стигнаха за всички, но на нея и подариха билет. Тя бе зряла жена и такива мигове на щастие, не отминаваше с безразличие.
Приготви се и тръгна.
Залата я посрещна с пищно осветление, множество усмивки и напрегнати в очакване лица. Седна на мястото си и се настрой да се потопи и наслади на предстоящото преставление.
По време на почивката Ана излезе, за да се подкрепи с нещо.  Фоайето беше изпълнено с хора, които пушеха, опитваха от различни питиета и разговаряха.
Някакъв пианист свиреше, но никой не обръщаше внимание на музиката му. Ана отпи от чашата си и с любопитство се зае да изучава музиканта.
Той изглеждаше невзрачен и скучен. Просто си вършеше работата си и чакаше почивката да свърщи, за да спре да свири.
След второто питие, леко опианена, Ана тръгна към пианото.
– Вие сте като зъбобол! Защо не свирите просто за себе си? – възкликна тя.
Пианистът беше изненадан. И тогава започна да свири музика, която обичаше.
След няколко минути цялото фоайе млъкна.
Когато пианистът свърши своята композиция, избухнаха възторжени аплодисменти.

Непоносимостта към чуждата слава у Вебер нямала граници. Особено непримирим бил той към Росини. Вебер постоянно разказвал на всички:
– Росини е напълно бездарен музикант. Неговата музика просто се налага като мода, но след пет години ще бъде забравена…..
В друго свое изказване Вебер казал:
– За този самонадеян Росини дори не заслужава да се говори!
Росини веднага се отзовал на тази нападка:
– Предайте му, че това напълно ме устройва!