Чу се изскърцване на стол и Марко, бащата на Радко и Антон, се надигна, за да се оттегли от пиршеството. Едва държейки се на крака, бащата се оправда:

– От годините е, – едва обърна езика си той.

Явно беше мъртвопиян.

– Остани да забавляваш гостите ни, – каза Марко на Радко с дрезгав глас, – вярвам, че не си забравил как се прави това, въпреки че отсъства толкова дълго от дома, за да се скиташ с разни хаймани.

– Дори и сред тях обноските ми бяха добри, татко, – защити се Радко. – Но за пиян човек като теб, който едва се държи на краката си, едва ли бих могъл да кажа същото.

След последните думи всички  млъкнаха. Някои от гостите озадачено се спогледаха, други се подсмихваха навели глави надолу. Всеки очакваше с нетърпение да види как ще се развият събитията между баща и син по-нататък. За тях това бе едно забавление, а после подхилвайки се щяха да поукрасят случилото се.

Марко се обърна рязко при тази обида, но Антон бързо стана и хвана ръката му, след което хвърли гневен поглед към брат си, способен да разтопи и стомана.

– Как смееш да обиждаш така баща ни? – гласът на Антон ехтеше в залата. – Толкова грижи е полагал за теб. Нищо не каза след като се върна от разпътството си. Няма ли капчица благодарност в сърцето ти към него.

– Ако си решил да ми изнасяш лекции, по-добре се върни в университета, – каза Радко наострено.

– Успокойте се братя, дълго не сме били заедно на една маса, – каза Емил, един от братовчедите им. – Нека да не разваляме този момент.

Без да му обръща внимание Антон изведе баща си от залата.

Музикантите отново засвириха и шумът от разговорите се поднови.

Радко си наля още вино. Към него се приближи един от приятелите му, с когото дружаха от деца. Радко и Орлин бяха седели на един чин. Бяха инициаторите на всяка лудория в училище.

– Трябва да се отнасяш с по-голямо уважение към него, – каза Орлин. – Каквото и да мислиш за него, все пак той ти е баща. Когато си отиде от този свят, ще те боли за тези думи, които му каза тази вечер, много повече отколкото предполагаш……

В Буенос Айрес на старите скейборди дават втори живот. От тях правят електрически китари. С това се занимава аржентинецът Ескуел Галасо. Подобни инструменти са много търсени.
Например, на такива свири американската рок група Pearl Jam. Галасо е отворил своя работилница в района Алмагро. Той премахва от дъските лепкавото покритие и ги освобождава от колелетата.
Идеята да прави от тях китари дошла след разговор с един  скейбордист. Той разказал на Галасо, че на практика на веки две седмици той чупи поредната дъска, направена от клен.
Скейбордът се прави от твърда дървесина и в изработката му се влага много енергия. Първо се взима дъска, след това се нанася боята, придава ѝ се определена форма, нанася се съответна графика, а след това скейбордистът поставя своя знак. И всичкото това се хвърля в кофата за боклук на всеки две седмици.
Така Галасо решил да прави музикални инструменти, които нарекъл скей-китари. Те са интересни за тези музиканти, които търсят нещо необичайно.
Такива китари се продават в социалните мрежи. Групата Pearl Jam, която използва такива инструменти е посветила една от песните си на Галасо. Тя се нарича „Аз вярвам в чудеса“.

Веднъж музиканти свирели на инструментите си, съпровождайки свиренето с пеене. Под въздействие на тяхната музика, танцували и се движели маса хора.

Един глух по рождение човек, наблюдавал това зрелище и се чудел. Питал се:

– Какво означава това? Дали поради това, че тези хора правят разни неща с инструментите си, накланят ги напред и назад, цялата тази тълпа оглупява, скача, прави разни движения с тялото си и изобщо изпада в някаква еуфория?

За глухия човек това зрелище водело до неразрешими въпроси, защото нямал слух. Вследствие на това за него било непонятно този екстаз, желание за движение, което възбужда музиката при нормален човек.

Сред произведенията на Моцарт има необичаен дует за две цигулки. Музикантите трябвало да се изправят един срещу друг, а листа с нотите трябвало да лежи между тях.
Всяка цигулка свири своята партия, но двете партии са записани на една и съща страница.
Цигуларите започват да четат нотите от двата края на листа, след това се срещат на средата и се раздалечават един от друг,
Като цяло се получава красива мелодия.

Музикантите заеха местата си. Носеха флейти, цимбали, тамбури и тимпани. Между тях имаше и една арфа. Диригентът вдигна палката и всичко замря.
Прозвуча тиха и нежна мелодия. Тя бе плавна и лека като перушинка. Подчерта се от басов глас.
Ударните инструменти наложиха ритъм и приканиха към танц. Караха пръстите на краката да се движат. Последваха пет тона като въпрос, на който нисък глас даде отговор.
Два гласа, като че ли се защитаваха един от друг, сблъскваха се в дисонанс и отново се разделяха.
Русокос мъж, пеещ соловата партия, имаше широки рамене и разкошен баритон. Гласът му докосваше всяко сърце, разтапяше и камъка.
Хорът пригласяше в унисон, завършвайки в ликуваща каденца.
Когато замря и последния звук, слушателите бурно аплодираха на крака.