Най-накрая Добринов реши да си тръгне. Без да каже нещо, Николета го придружи до колата.
По студеното тъмносиньо небе блещукаха звезди. Лунната светлина придаваше синкав отенък на близките възвишения.
Внезапно Николета промълви:
– Наистина ли трябва да си ходите?
– Става късно, – каза Добринов.
– Не е толкова късно ….. Ще ми бъде тъжно ако си отидете.
Някакво внезапно вълнение го обзе. Николета трепна. Тя още държеше ръката му. Той усети колко хладна и мека бе тя.
– Какво ти е? – попита загрижено Добринов. – Ръката ти е ледена.
Николета тихо се изсмя:
– Казват, че това било знак за топло сърце…. Каква нощ. Нима наистина искате да се приберете? Искате ли да се поразходим по брега?
– Но нали вече се разхождахме?
– Да, но ….. толкова е хубаво и светло, – гласът ѝ потрепери. – Там накрая ….. има една малка къща с мрежи в нея. Ще ви заведа. Няма никой наоколо …. бихме могли да поседим там за малко.
Николета настойчиво го погледна в очите, но той поклати глава и тя сведе погледа си надолу.
– Наистина е късно ….. наближава десет. Съжалявам, но трябва да вървя. Ще отидем някой друг ден.
– Да?
– Не се тревожи, скъпа Ники …. всичко ще се нареди и за Дани, и за всички нас.
Навярно го чу, но не отговори. Тя взе ръката му и нежно я погали.
– Вие сте много добър човек ….. много добър – и добави, – нали ще дойдете пак …… моля ви.
Тези думи силно докоснаха сърцето му. Той се наведе и я целуна по косите. Тя бе съпруга на сина му. Добро момиче, което се притесняваше за заболяването на съпруга си.
Добринов също бе разтревожен, синът му днес беше постъпил в болница, а вероятно жена му вече се тревожеше за него.
Той искаше да успокои Николета, но трябваше да върви.
Тя стоеше неподвижна. Гледаше го безмълвно как запали мотора на колата и потегли.