Михаил бе подтиснат и притеснен. Той бе студент втора година в Техническия Университет в столицата. Трябваше да предаде проекта си още преди две седмици, но не успя.

Имаше финансови и физически проблеми. Това го доведе до срив и стигна дори до болницата. След предстоя си там, се зае отново с проекта, но нищо не вървеше.

Той стана нервен и напрегнат. Това му състояние отново го повали на легло. Когато се възстанови беше изминала вече седмица и половина от датата, на която трябваше да представи проекта си.

Този път Михаил си каза:

– Трябва да го направя! Каквото и да става, трябва да успея!

Повече от 36 часа не спа. Черта, мисли, три и на три пъти започваше всичко отначало.

Когато завърши работата си, се чувстваше изхабен и разнебитен.

– Важното е, че приключих, – въздъхна Михаил. – Сега трябва да отида при професора.

Сърцето му се сви на топка. Не знаеше какво да му каже. Притесняваше се от това, как възрастния човек щеше да го приеме.

Въпреки всичките си страхове, уви внимателно проекта си. Пъхна го в чантата си и с натежали, сякаш от олово крака, тръгна към Университета.

Разбра, че професорът е тук и се насочи към кабинета му. Когато стигна до врата му, се спря. Беше готов да се обърне и да си тръгне, но се престраши и почука.

От вътре се чу ясно и силно:

– Да, влезте.
Михаил плахо пристъпи и затвори вратата зад себе си. Погледна объркано професора. Извади проекта си. Нерешително го подаде напред и едва доловимо промърмори:

– Съжалявам, ….. но не се чувствах добре …..

Професорът погледна младежа, усмихна се и строго каза:

– Млади човече, имайте предвид, че до момента по-голямата част от работата в света се извършва от хора, които не се чувстват много добре.

И това бе истина. В много случаи дали, защото липсва мотивация или енергия, много неща не виждаха своя край.

Не чакайте, докато се почувствате по-добре. Не използвайте недоброто си състояние за оправдание, а се заемете веднага с работата си.

Всеки от нас се изгражда с такива дейности, които в момента могат да изглежда трудно осъществими, но това е цената, която трябва да платим, за да достигнем до определена цел.

Смехът е универсален инструмент срещу всички трудности в живота. И едновременно с това е отличен инструмент за тренировка на мозъка.

Смехът снижава в кръвта нивото на кортизола – хормона на стреса, който негативно влияе на паметта.

В същото време той спомага за изработване на допамина, който е отговорен за мотивацията.

Такава комбинация прави процесът на умствена активност приятен  и го превръща в резултатно занимание.

Главното е да не се прекалява. Преглеждането на весели картинки в интернет трябва да подготви вашия мозък за работа, а не да я замени.

Въпреки, че безпокойството ни кара да се чувстваме некомфортно, можем  да получим от него неочаквана полза.

Секретът е в това, че безпокойството също трябва да бъде умерено.

Безпокойството може да мотивира хората да участват в поведение, което е потенциално полезно за здравето им.

Например, хората, които се притесняват по-вероятно ще използват слънце защитни продукти, които ще помогнат да се предотврати появата на рак на кожата.

Също така по-загрижените жените често ще правят мамография за скрининг на рак на гърдата.

Въпреки негативната си репутация, не всяко безпокойство е разрушително или безполезно. Важното е да „не огъваме пръчката“ на безпокойството прекалено много.

Изглежда, че липсата и излишното безпокойство пречат на мотивацията.

За съжаление, мотивацията да живеем като истински християни се изпарява с напускането на църковната сграда. Ние забравяме какво сме научили и се впускаме в ежедневната рутина.

Но това няма да ни помогне да станем истински Христови ученици.

Ако искаме да следваме примерът на Спасителят, трябва да се отнасяме към ближните си така, както Той би се отнесъл към тях. Това означава да бъдем добри настойници, като се стараем да бъдем добри родители, ученици и граждани. Т.е. да бъдем не само добри слушатели, но и изпълнители на Божието Слово.

Когато се събираме заедно, нека вникваме в Божията любов, а когато излезем от църква, нека споделяме с другите единството и мира, които Бог ни дарява.

Освен да ходим на богослуженията, Бог иска от нас да живеем като верни Негови ученици.

Досьо и Милен бяха големи приятели. Запознаха се в църквата, след едно богослужение.  Досьо бе започнал да посещава местния храм няколко месеца преди Милен.

Макар и младежи, те разсъждаваха доста мъдро.

Днес разговорът им тръгна от разбирането на поста.

– Винаги  съм разбирал постът като време, в което трябва да жертвам нещо и то не какво да е, а нещо, без което не мога и ме отдалечава от Бога, – каза Милен.

– Знаеш ли, че с течение на времето тази мотивация у мен отслабваше все повече и повече?! – констатира Досьо. – Дори стигнах до там да питам: „Защо всъщност трябва да спазвам всичко това? Исус радва ли се, когато си поставям, тези ограничение?“

– Той те обича толкова много, – отговори Милен.

– Чувствах се объркан и разколебан, – въздъхна тъжно Досьо. – Трябваше или да продължа да жертвам по този начин или да се откажа. Поисках да дам на Бога нещо, което е ценно в живота ми. Дълго мислех и накрая открих, че това е времето.

– Вярно е, – съгласи се Милен, – няма ден, в който да мога да си отдъхна от ангажименти.

– Всеки ден посвещавам на Бога един час, – каза Досьо, – защото осъзнавам, че цялото  ми време Му принадлежи. В този час се моля, чета Библията и помагам на нуждаещите се.

– Когато правя това, – засмя се Милен, – чувствам се по-силен и щастлив. – Усещам, че съм по-близо до Бога, дори много по-близо, от когато и да било. Не съм лишен от нищо.

– Всъщност, – запристъпя от крак на крак Досьо, – най-пълноценното време за мен е това, което прекарваме в Божието присъствие.

– Така е, – съгласи се Милен, – една от най-ценните  жертви за Бога е моето време.