Оказва се, че предварително са се опитвали да определят бременността още в Древен Египет.

Първите сведения за това историците са получили от папируса Карлсберг, който е наречен на отдела на Египетския институт в Дания, където той се съхранява. Предполага се, че това е копие на незапазен документ, създаден 500 години преди това.

В папируса става дума за методи за диагностика и лечение на различни заболявания. Интересен е следния пасаж от ръкописа:

„Друг начин да се разбере, дали една жена е бременна. Вземете два отделни съда. В единия поставете зърна от ечемик, а в другия зърна от пшеница. Прибавете в двата съда фурми и пясък и ежедневно поливайте семената с урина от жената. Ако и в двата съда поникнат семената, жената е бременна. Ако поникне само ечемика ще бъде момче, а ако това стане с пшеницата – момиче. Ако семената не покълнат, раждане не чакай“.

Ролята на фурмите и пясъка тук не е много ясна. Специалистите предполагат, че фурмите служат за тор на покълващите семена, а пясъкът поддържа влажността.

През 1934 г. немски ботаник Валтер Хофман направил следния експеримент. Той взел шест саксии с пръст. В три от тях посадил ечемик, а в другите три пшеница. Две от саксиите поливал редовно с урината от бременна жена, две – от не бременна жена, а останалите две с обикновена вода.

Там, където поливал с вода, семената израснали след 6-7 дни. В съдовете  с урина от не бременна жена поникнали след 10-14 дни, но кълновете били слаби и след месец загинали. А тези семена поливани с урина от бременна жена, бързо поникнали и развили здрави растения.

Учените предполагат, че предсказанието относно пола на детето е плод на суеверие, защото само в 50% от случаите е имало съвпадение.

Предполага се, че бързото развитие на зърната се дължина хормони: гонадотропин, фолликулин и прегнандиол.  В края на краищата, всички живи организми на Земята са свързани по родство и човешките хормони може би по някакъв начин действат върху растенията.

Виктор наблюдаваше едно момиче много внимателно. Той си помисли:

„Сигурно е от ония джебчийки, които в блъсканиците успяват да изпразнят някой джоб или чанта“.

В автобуса нямаше много хора, така, че Виктор можеше да я следи и когато тя посегне, щеше да я хване при кражбата.

Малко след това момичето бръкна в джоба на един старец, но не за да го изпразни, а да добави в него банкнота от двадесет лева.

Виктор беше зашеметен, той изобщо не очакваше такова развитие на нещата.

А старецът беше беден. Носеше изтъркан панталон и риза, която бе загубила отдавна цвета си. Сакото му бе провиснало, явно не му бе по мярка.

Старецът се приготви да слезе на спирката, а момичето наведе глава, все едно нищо не бе направила.

Виктор бе виждал много начини, по които други хора бяха помагали на нуждаещите се, но за първи път виждаше такава проява на човечност.

Колко е хубаво, че добротата не се е изгубила между нас. И най-важното е, че тя не парадира за себе си….

Актьорът Антъни Хопкинс получил главната роля във филма „Момичето от Петровка“.

В нито една книжарница в Лондон Хопкинс не можал да намери книгата, по която бил написан сценария.

По пътя към в къщи в метрото Антъни видял на една от седалките именно тази книга със забележки в полето.

След половин година на снимачната площадка Хопкинс се запознал с автора на романа, който се оплакал, че е изпратил последния си авторски екземпляр със забележки на режисьора, но той го загубил в метрото.

Няколко банки напред Елена забеляза възрастна жена с посребрели коси, която старателно записваше лекцията на професора, наравно с другите. В почивката Елена се приближи към нея, да я разгледа по-отблизо.

Жената се обърна към девойката, усмихна ѝ се и уверено, като каза:

– Здравейте, красавице, аз се казвам Мария.

– Аз съм Елена, – усмихна се и девойката. – Интересно какво ви доведе в университет на такава „невинна възраст“?

– Дойдох тук да срещна обещаващ мъж и да му народя сюрия деца, – пошегува се на свой ред Мария.

– Наистина ли? – попита Елена и плесна с ръце.

На младото момиче много ѝ допадна възрастната жена и те станаха приятели. Заедно ядяха в стола и беседваха върху лекциите. Мария стана близка със всички младежи от групата. Те я уважаваха и с желание общуваха с нея.

В края на семестъра групата празнуваше успешно взетите изпити пред маса отрупана с лакомства.

Тогава някой предложи:

– Нека Мария да произнесе реч.

Възрастната жена се надигна и се пошегува:

– Забравила съм си пищовите.

– Ти знаеш всичко и без тях, – подхвана шегата и друг от младежите, – Хайде кажи ни нещо!

Мария за минута наведе глава, след това се изправи и започна:

– Ние не преставаме да играем, докато израстваме. Остаряваме, когато престанем да играем. Вашият успех се опира на младостта и щастието. Вие всеки ден трябва да намирате за какво да се усмихвате. На вас ви е необходима мечта. Когато престанете да мечтаете, ще умрете.

– Край нас има толкова много хора, който са мъртви и не знаят това, – намеси се едно русоляво момиче от групата.

– Има голяма разлика между стареенето и израстването, – продължи Мария, като се усмихна на обадилата се. – Може да сте само на 19 години, но ако по цял ден лежите и нищо не правите бързо ще остареете. Не е нужно да имаш талант или дарба, за да остарееш. Дарът се открива в това, да откриеш нови възможности за себе си в промените, които настъпват в теб. Старите хора не съжаляват за това, което са направили, а за това, което са пропуснали да извършат. От смъртта се страхуват само тези, при които надделяват нещата, за които съжаляват.

Мария седна на мястото си. Всички мълчаха навели глави.

Тази вечер младежите получиха „висше образование“, за което дори не бяха мечтали.

Людмил вървеше напред и си проправяше път сред тълпата. Изведнъж някой извика. До стената на гарата стоеше девойка и плачеше.

Приближиха се две състрадателни жени и се опитаха да я утешат. Пътници натоварени с куфари и чанти се спряха любопитни, извиха глави, за да разберат какво става.

Людмил решително се обърна, извини се на някой, когото неволно блъсна и бързо стигна до девойката, която държеше куфар и раница в ръцете си.

– Какво  стана? Защо плачеш? – попита я Людмил.

– Тук дойдох да се явя на изпит, а сега се прибирам в къщи, но на гарата някой ми открадна портмонето с билета и всичките ми пари, – хлипайки обясни момичето.

Людмил се обърна към събралите се. Свали шапката си, сложи в нея няколко банкноти и каза:

– Граждани, нека да помогнем на това момиче!

Селянка бръкна в пазвата си, развърза кърпичката си, извади няколко монети от нея и ги пусна в шапката. Мъже вадеха от джобовете си и кой монети, кой банкноти, всеки слагаше според възможностите си. Шапката бързо се напълни.

Момичето гледаше изненадано хората и вече не плачеше. Тя се много стесняваше. Никой до сега не бе ѝ обръщал такова внимание.

И този непознат мъж, който се бе заел още от началото да ѝ помага, когато тя бе отчаяна и безпомощна. Сама там на гарата, тя не знаеше какво да прави. Към кого да се обърне, като никой не познаваше?

Девойката започна да вика:

– Достатъчно, вече има пари, за да си платя билета.

Людмил се усмихна:

– Още малко. Нали по пътя трябва нещо да хапнеш.

След това той ѝ даде събраните пари. Взе раницата на рамото си, вдигна куфара и ѝ каза:

– Трябва да тичаме. Влакът скоро ще тръгне.