Георгиев беше едва тридесегодишен, но вече преподаваше на желаещите катерене по скали и ледници, земна навигация и оцеляването в дивата природа.

Това бе страстта на живота му. Още като юноша той се бореше с стръмните скали и високите върхове. Оцеляваше на непристъпни места.

Днес му предстоеше практическо занятие високо в планината с група от хората, които обучаваше.
Всички бяха весели и никой не очакваше да се случи нещо лошо. Вярваха, че Георгиев може да ги измъкне от всякаква ситуация.

Когато приготвяха необходимите инструменти за изкачване, се случи нещо съвсем непредвидено.
В подножието на скалата се появи мечка.

– Мечка, мечка …. ме ….! – крещяха наоколо.

Всички бяха много уплашени, защото звярът нападна без предупреждение, той бе разярен.

Георгиев забеляза мечката в последния момент. Той нямаше време да реагира. Животното се нахвърли, човекът и мечката се затъркаляха по земята.

Наоколо крещяха, викаха, издаваха странни звуци и удряха по какво ли не, за да изплашат животното, но това явно не помагаше.

Изведнъж мечката се изправи и напусна без видима причина бойното поле.

Краката на Георгиев бяха целите в кръв, а дрехите и лицето му бяха раздрани.

– Как си? – попита Симо, когато групата обкръжи инструктора си.

– Какво стана? – извика уплашено Мая.

– От къде се взе тази мечка? – недоволно плесна с ръце Минчо.

– Изглежда има малки наблизо, – каза съвсем тихо Георгиев. – По инстинкт ги защитава.

Хубавото бе, че групата се намираше в местност, където имаше мобилна връзка.

– Ало, – викаше по мобилния си телефон Виктор, – тук има човек нападнат от мечка. …Тя се оттегли …. Целия е в кръв, особено краката…. Близо сме до връх Башлийски чукар.

– Какво казаха? Ще пристигнат ли скоро? – попита Тодор.

– Казаха, че веднага тръгват.

За да свалят ранения бяха необходими няколко часа. Въртолет го взе и го откара, състоянието на Георгиев беше критично.

– Дали ще се оправи? – попита Станислав.

– До сега какво ли не е преживявал, но виж с мечка не беше се борил, – опита да се пошегува Митко.

– Надявам се бързо да се възстанови, – каза Стефан, – той е силен и як, ще издържи и това.

 – Защо Бог ме е създал, – с горчивина каза Тони. – Наистина, не виждам никаква полза в това, че съществувам.

– Може би в този момент наистина няма голяма полза от теб, – смръщи вежди Доротея, – но Той още не е свършил с теб. Бог и сега продължава да работи над теб, а ти спориш и недооценяваш методите Му.

Ако хората вярваха, че Бог непрекъснато твори и изгражда, за да се появят „нови създания“ изпод неговата ръка, то биха дали възможност на Творецът да постъпи с тях, както грънчаря се отнася към глината.

Биха се смирили под силната Му ръка и не биха попречили на грънчарското колело да върши своята работа.

Тогава човек би разбрал, че не само трябва да се покори, но и да приветства всеки натиск, въпреки че е много болезнен.

Опитните и силни ръце на Грънчарят много внимателно и грижовно се стремят да изпълнят плана на Майстора. Съда, който те ваят, е съобразен с образа на Неговия Син.

Човек спи в много малка част от денонощието.

Можем да предположим, че във всеки момент по-голямата част от населението на света е будно, но поради неравномерното разпределение на хората в часовите зони това не е така.

Пет часа в денонощието, например от 20:00 до 01:00 по Координирано универсално време – UTC, повечето хора от земята спят.

Пик на спящите, които са около 57,5% от общото население на земята, е 22:00 UTC, което съответства на един часа през нощта по наше време.

Христо Петров живееше в малък град. Той бе на 46 години. 19 от тях бе служил в полицията почтено и добросъвестно, за това бе удостоен и с по-висок чин.

През всичките изминали години Петров се бе отнасял отговорно към службата си.

В една дъждовна вечер Христо по служба отиде в един от складовете за продукти на местния супермаркет. Там трябваше да получи храна  за затворниците, а после да я откара в полицейското управление.

Да натовари продуктите в един микробус му помагаше един младеж, който работеше там като товарач.

По време на работата на Христо му направи впечатление, че едната обувка на младежа е обвита с тиксо.

Петров кимна към обувката на младежа и се пошегува:

– Сега такава ли е новата мода.

– Предния ден си скъсах обувките тук в склада, – каза младежа, – а други нямам. Парите, с които разполагам, няма да ми стигнат, да си купя нови. Ще трябва да чакам до следващата заплата, за да имам нови обувки. За това използвах тиксо. Не е много красиво, но поне няма да ходя бос.

Отговорът на младият човек попари шеговитото настроение на Христо. Ситуацията, в която бе попаднал младия товарач трогна полицая.

– Кой номер обувки носиш? – позаинтересува се Петров.

– 38-ми, защо питате?

Петров не отговори.

След като натовариха микробуса Христо отиде в магазина и купи нови обувки за младежа. След това се върна отново в склада и подаде обувките на младия мъж.

– Но …. – младежът се притесни и изгуби дар слово.

След като дойде на себе си, младият човек попита:

– Колко ви дължа?

– Нищо не ми дължиш, – усмихна се полицаят.

– Така не може, – смотолеви бързо младежът.

– На улицата вали дъжд, – каза Петров, – а в такова време краката трябва да бъдат сухи. Полицаите трябва да се грижат за благополучието на съгражданите си. Така, че обувай обувките и не възразявай повече. Просто това е част от моята работа.

– Благодаря, – младежът силно бе трогнат от постъпката на полицая.

По-късно, когато хората хвалеха Петров за това, което е направил, той скромно им каза:

– Радвам се, че можах да помогна на един добър човек. Това беше много важно за мен. През всичките години на работа с престъпници, душата ми загрубя. А ето такива моменти ми помагат отново да се почувствам като човек.

Ранна утрин. На открита за всички ветрове стартова площадка на космодрума „Байконур“ се издигаше обвита в облаци от пара ракета носител „Восток“. Този механизъм за първи път в историята на човечеството трябваше да изведе в космоса едноименен кораб с човек на борда.

Десетки специалисти притичваха около стоманените подпори, който държат ракетата във вертикално положение.

В малък дом на космодрума се приготвяха двама старши лейтенанти. Единият от тях бе Юри Гагарин, на който предстоеше  да заеме мястото в пилотската кабина на „Восток“. Другият бе дубльорът му Герман Титов. Той бе готов във всеки един момент да замени Гагарин, ако се случи с него нещо непредвидено.

След кратка утринна гимнастика следваше закуска, медицински преглед и обличане на скафандрите. Специалистите веднага провериха устройствата и оборудването, монтирани в скафандрите на космонавтите.

Гагарин и Титов сложиха и шлемовете си, на които в последния момент бе написано „СССР“.

Настъпи очаквания момент. От няколко минути Гагарин беше като зазидан в кабината, когато усети, че люка се отвори.

„Нима няма да летя днес? – мигновено си помисли Гагарин“.

– Не се притеснявай, – чу над главата си спокойни глас на Корольов, – един от контактите не включва. Всичко ще бъде наред.

Очаквайки старта, Юри изкара два часа на стола във „Восток“. Въпреки това настроението му бе весело. Той пееше и се шегуваше.

8 часа и 30 минути.

– Минутна готовност, – каза Корольов, – Чувате ли ме?

– Ясно. Минутна готовност. Заемам изходно положение, – докладва Гагарин.

– По време на пускането на ракетата, можете и да не ми отговаряте. Говорете, когато имате възможност. Ще ви предавам всички детайли на изстрелването, – каза Корольов. – Ключ за старт.

– Разбрах, – каза Гагарин.

За кратко време настъпи мълчание. Чуваше се само дишането на космонавта.

– Отдели се кабелът от мачтата. Всичко е наред.

– Усетих го, – засмя се Гагарин. – Чувам, клапаните заработиха.

– Подава се запалването….отделя се предварителната степен …..междината …. окончателно излитане, – гласът на Корольов звучеше развълнувано.

Изведнъж по микрофона се разнесе възторжен отклик:
– Тръгнахме ….