Ники си почиваше у дома след учебните занятия. Изведнъж чу страшно пращене и експлозии, които приличаха на фойерверки. Той гледаше филм по телевизията, но този шум силно го обезпокои.

„Тези фойерверки – помисли си юношата. – са взривяващи се шисти. При дядо Васил има пожар“
И той хукна със всички сили към съседната къща, където сам живееше 64 годишен старец. Огънят бе вече обхванал тавана.

Дядо Васил се готвеше да си ляга, той не подозираше изобщо какво го очаква.

Ники влетя в стаята му и извика:

– В къщата ти има пожар. Бързо излизай навън!

– Ники това поредната ти шега ли е?

Но Николай настойчиво започна да го дърпа за ръката навън. Някой от другите съседи бе звъннал в пожарната.
Пламъците жадно обхващаха нови територии от тавана, но струята от маркуча на пристигналата пожарна кола, спряха поглъщащия огън, който бе готов бързо да изпепели старата къща.

Всички поздравяваха Ники и го потупваха по рамото:

– Ти си истински герой!

– Направих това, което би направил всеки, – отвръщаше на похвалите младежът.

– Не се ли уплаши? – попита го чичо Горан.

– В този момент изобщо не мислех за опасностите, – каза Ники, – тичах, защото не можех да остава в беда дядо Васко. Радвам се, че нищо му няма и той се чувства добре.

– Благодаря ти, синко, – с насълзени очи го прегърна дядо Васил, – а аз не ти повярвах….

Скъпи, Боже!

До сега съм се държал добре. Не съм разнасял клюки. Не съм излизал вън от себе си, когато съм се ядосвал. Не съм бил алчен, кисел, груб, нито противен или егоист.

Благодарен съм ти за това.

Но след няколко минути, Боже, трябва да стана от кревата. И в този момент се нуждая от значително по-голяма помощ.

Денят беше слънчев, топъл, но не горещ. Нищо не говореше за това, което щеше да се разиграе пред очите на живеещите в този комплекс.

Накъдето и да погледнеш се виждаха блокове и тук там малко зеленина. Бетонните великани изправяли снага, достигаха понякога до десетина двадесет етажа.

Сивото ежедневие смачкваше хората и не им даваше време да се усмихнат, да отпочинат от труда си през деня. Мисълта за безработицата и страха, че не могат да се плащат сметките, бе пленила повечето хора и не им даваше мира.

По улицата вървеше престарелия свещеник Николай. Изведнъж той чу викове и насочи погледа си на там.

На перваза на един от балконите бе стъпила възрастна жена. Явно бе решила да сложи край на живота си.

Някой се бе обадил веднага в полицията. Дойде и линейка, но медицинският персонал не знаеше какво да прави.

Протойерей Николай се качи до апартамента, където стояха полицаи готови да разбият вратата. Първата му мисъл бе:

„Господи, смили се, помогни ми, тази жена има нужда от Теб“.

Николай повика жената и започна кротко да ѝ говори:

– Вероятно ви гнети някаква мъка и болка. В днешно време всички малко или много имаме някакви проблеми. …. Чуйте ме , Бог ви обича, той ви е подкрепял и до сега в най-трудните моменти от живота ви. Върнете се и си спомнете, колко пъти, Бащинската Му ръка се е протягала към вас и ви е извеждала от поредния кошмар. Не погубвайте живота си напразно….. Имате навярно деца и внуци, вие все още сте им нужна. ….Ако седнете и размислите върху проблемите си, Бог ще ви даде изходен път….

От жената идваха вопли,а след това се чу ридание…

Изведнъж вратата се отвори и жената подаде ръка на свещеника.

– Благодаря ви Отче, – каза тя още хлипайки, – каква голяма глупост щях да сторя……

Жената заплака силно с глас. Събралите се хора въздъхнаха облекчено, а някои от тях се разплаках заедно с нея ….

Бог бе се намесил и ужасната кървава трагедия не се бе разиграла….

Това наистина е бил бой за притежание на рибка в супер тежка категория. Тази епическа битка се е провела на брега на Курилското езеро в Камчатка.

Две огромни мечки решили да изяснят помежду си, кой е по-достоен да изяде рибката.

Непосредствен свидетел на битката бил 57 годишният италиански пътешественик Джузепе Д’Амико.

Той разказал, че мечките се били три-четири минути във водоем, който се смята за  едно от местата, където се размножава много риба.
В един момент мечките престанали да се бият и се отдалечили в различни посоки да ловят риба самостоятелно.

Кръстина и Асен скоро се нанесоха в току що купената си къща. Запознаха се със съседите си.
Така те срещнаха Елена. Тя бе жена в преклонна възраст. Нямаше сили да се грижи за градината в двора, а не можеше да обслужва и самото жилище.

Боята на къщата ѝ се лющеше. Имаше строшени керемиди на покрива. Розите в двора се бяха превърнали в истинска джунгла. Всеки момент всичко това можеше да се срути и да я погребе в развалините си.

Кръстина предложи на съпруга си:

– Хайде да ѝ помогнем.

– Ако бях първа младост, целият ремонт щях да извърша сам, – засмя се Асен, – но ти добре знаеш, че краката ни едва ни държат, а каквото хванем в ръце го изтърваме. Как ще ѝ помогнем?

– Ще пишем в местния вестник, – каза Кръстина, сложила ръце на кръста, готова сякаш да се пребори със всеки проблем.

И го направиха. След три дена в двора на Елена бе шумно и весело.

Младежи бяха дошли да помогнат на старата жена.

След два дена нищо не бе останало от старата рушаща се къща. Тя искреше в нова бяла премяна. Покрива бе надеждно закърпен с нови керемиди, а на входа стояха спретнато подстригани рози.

Къщата на Елена бе станала неузнаваема.

Трогната до сълзи стопанката на дома не знаеше как да се отблагодари на помощниците си:

– Благодаря ви, мили мои! Още не мога да повярвам, че направихте това за мен, просто ето така, от добро сърце.

Младежите се радваха заедно с нея, защото бяха успели да ѝ донесат малко радост и да разхубавят дните ѝ.

Те обещаха:

– Отново ще дойдем, за да ви погостуваме малко, ако нямате нищо напротив.

– Заповядайте, – нежно и с голяма любов им се усмихна Елена, – в моя дом сте винаги добре дошли!