Сутринта бе паднала дебела слана. Скоро поникналата трева беше побеляла, сякаш някой я бе насапунисал да я бръсне.

Горан излезе на двора, протегна се и тъжно заоглежда попарения цвят на дърветата.

– Какво ги гледаш, – обади се комшията му Симо, – сланата на никого не прощава.

– Приличат на нашите нарушени взаимоотношения с другите, – тежко въздъхна Горан.

– Колко пъти решавам, че натиска на графиците ми и егоистичните ми навици няма да провалят отношенията ни с хората, – рече Симо.

– Това не е толкова лесно, – поклати загрижено глава Горан. – Понякога е нужно да си премълчим и да търпим.

– Да, така е. – съгласи се Симо. – Благоразумието на човека го прави дълготърпелив и той гледа да претърпи грешките на другите.

– Ето, договорът в бизнеса изисква строго спазване на нашата част, – отбеляза Горан, – но безусловното посвещение ни заставя да търпим отсрещният дори, когато не спазва това, което е обещал.

– Е, каквото си посял, това жънеш, – засмя се Симо. – Ако не ти харесват взаимоотношенията с някого, обърни внимание на това, какви семена си посял.

– Забелязвал ли си, че понякога сме склонни да съдим останалите според постъпките им, а себе си – според намеренията си? – попита Горан.

– Едно трябва да разберем, – Симо вдигна показалеца си нагоре, – Когато сме на различно мнение с отсрещния, необходимо е да сме наясно, дали намеренията му са чисти. Ако това е така, това би осуетило разногласията ни още от самото начало.

– Няма значение колко студени изглеждат взаимоотношенията ни за момента, – отсъди тежко Горан, – просто трябва да осъзнаем, че това е поредният „зимен“ сезон. Освен това зимата е причината, толкова много да харесваме пролетта.

– Не трябва да се предаваме, – важно отсече Симо. – Нужно е да продължим напред като служим на другите.

– Ако отсрещната страна не откликва подобаващо, – заключи Горан, – още повече трябва да ѝ послужим.

И двамата се упътиха към домовете си, където ги чакаха неотложните дела на деня.

Болно време. Дните бавно отминаваха в хаоса от хорската уплаха, недоверчивост и тревоги. Мечтите бързо се стопяваха.

Отдавна се бе стъмнило. Стаята бе изпълнена с мрак и болка.

– Животът ми е пълна бъркотия, – простена Пламен.

Гордостта, егоизмът, похотта, пристрастяванията към различни неща и алчността го бяха завладели. Животът му се бе превърнал в руини.

Пламен имаше известни успехи, но след себе си оставаше развалени отношения, болка, страдание и огорчение.

Често сравнявайки се с останалите „грешници“ от този света, Пламен вярваше и си повтаряше една и съща лъжата непрекъснато:

– Достатъчно добър съм и без Бог.

И все пак това, което Пламен всъщност представляваше, силно го гнетеше. Беше готов всеки момент да изкрещи:

– Не мога повече да живея така. Това е страшно и непосилно за мен. Безработица, дългове, неприятности, ……

И той пробваше едно или друго, но всичко, което се опитваше да направи, можеше да се обобщи с една дума – безсмислие.

Защо?

Защото сме създадени да имаме връзка с нашия Създател.

Нищо, което преследваме или постигаме извън тази връзка, няма значение във вечността, която ни предлага жертвата на Христос.

Най-малките неща, които правим с любов и в подчинение на Бог, ще се отразят в Неговата вечна слава.

Дъждът тихо ромолеше. Бе влажно и мрачно. Водните струи не можеха да отмият тъгата и болката в сърцата на хората. Всеки вярваше, че ще пекне слънце. Но кога щеше да стане това?

Тишо гледаше как водните капки удряха по стъклото, но мислете му бяха другаде.

В стаята влезе баща му.

– Татко, възможно ли е, човек да вярва в Господа и да не се е покаял?

– Да, – потвърди бащата му. – На този човек му е представена картината на изобилния живот в Исус, но е пропуснато нещо много важно. Запомни добре, Евангелието се приема чрез вяра и покаяние.

– А какво става, когато хората повярват в Исус, но не се покаят? – попита Тишо.

– Те няма да са истински свободни. Просто ще прибавят към разбития си живот идолопоклонство.

– Но нали вярата е белег, че се доверяваш и разчиташ на Бога?!

– Човек има нужда от истинско покаяние, – въздъхна бащата. – То се изразява в признание, че животът, който е водил до сега е срам и позор. Това, което е било до този момент унищожава и съсипва не само индивида, но и тези, които обича. Покаянието води до живота с установен нов ред.

– Но …..

– Това е Евангелието, – наблегна бащата. – Бог е безграничен по власт и сила. Той е дал идеалното решение как да премахнем пагубната болка от греха.

– И то е, че Исус заплати греха ни.

– За това можем да установим отново хармонична връзка с Бога чрез вяра в Исус и истинско покаяние, – допълни бащата.

– И когато размишлявам върху Словото …..

– Това е все едно гледаш непрекъснато променящи се изгрев, – прекъсна го баща му. – Всяко разсъждение върху Писанието е нова покана за благодат, живот и мир.

– Сега ми стана ясно, – каза Тишо. – След покаянието Евангелието дава възможност на всеки да промени поведението си и да премахне досегашните модели, които са го опустошавали и погубвали.

– Само живот подчинен на истините от Писанието, – подчерта дебело бащата, – ни прави свободни, а това става възможно след покаяние.

Драган закачи телефонната слушалка и се замисли.

– Май казах твърде много, – намръщи се той. – Ех, да можех да върна част от думите си назад. Вероятно ще си имам проблеми. С моето бърборене сам си ги създадох.

Майка му бе го учила още от малък:

– Практикувай мълчание. Това ще те избави от множество конфликти.

И той бе опитвал не веднъж, но …

В разговорите не се въздържаше и използваше думите, за да лъже, заблуждава, преувеличава и манипулира.

Оставайки сам след подобни разисквания, Драган си спомняше думите изречени в гняв и безпричинно обвинение.

Бързо се гневеше, но му бе трудно да се извинява. Безочливо нападаше, но не искаше да признае вината си дори в момента, когато я осъзнаеше.

В тишината Драган чуваше обвиненията, които го изобличаваха.

Той си спомни за чичо си, когото лекарят след прекаран инфаркт го бе посъветвал:

– Говорете по-малко и по-рядко. Доказано е, че това намалява стреса и облекчава напрежението.

Използвайте думите си така, че да насърчавате другите и да угаждате на Бога.

„Божията воля е, като правите добро, да затуляте устата на невежите и глупави човеци“.

Много хора преминават през изпитания и трудности. Не всички проблеми са резултат от извършване на някаква грешка. Някои от тях се дължат просто на „живота“.

В такива случаи искаме да бъдем насърчаващи, да прегърнем страдащия срещу нас или да го потупаме по рамото, като му кажем:

– Всичко ще се оправи, не се тревожи.

Но не винаги се случва точно така.

Младена бе отчаяна и не знаеше какво да направи.

Обади се по телефона на Димитър, пастирът на църквата, която посещаваше:

– Митко, откриха ми рак…..

– Ще дойда де се видим, – спокойно каза Димитър.

Когато пристигна в дома ѝ, завари всичките ѝ пораснали деца. Пиеха кафе, обаждаха се по телефона. Обсъждаха ситуацията.

Сред този хаос Младена лежеше на леглото. Тя бе застинала в тиха скръб. Мъжът ѝ бе починал преди три години. Въпреки всичко до този момент тя се усмихваше, насърчаваше хората, помагаше им с каквото може, но сега бе отпаднала …..

Димитър седна до леглото ѝ. Искаше да ѝ каже нещо освежаващо, но не му идваше нищо наум. Цялото му обучение, опит и мъдрост, която бе почерпил от книгите се бе изчезнало.

Той се отчая. Чувстваше се неудовлетворен. Съзнаваше, че нещо трябва да направи за болната жена, но какво?!

Стана му тежко и той заплака. Накрая засрамен си взе довиждане с жената и си тръгна.

След няколко дни Младена му се обади по телефона и му каза следното:

– Пасторе, изглежда винаги знаеш точно какво да кажеш и как да постъпиш. Достатъчна бе загрижеността ти, която прояви към мен. Благодаря, че седна и плака с мен. Имах нужда от това.

Има моменти, когато не е нужно да казваме каквото и да е. Просто трябва да поплачем с човека, за да разбере, че някой се интересува от него и Бог не го е оставил.