Дядо Стойко и баба Ирина бяха много радостни и щастливи. Синът им Добри доведе снаха у дома им. Дългоочакваната отмяна най-после се появи и в тази къща. Момата бе добра и работна, но….

Няколко сутрини дядо Стойко като излезеше в двора, що да види. Снаха му Велка мете и шета из двора, но роклята ѝ е толкова къса, че като се наведе да вземе нещо от земята, чак кълките ѝ се виждаха.

А добрия старец наведе очи, не погледна към нея, а бързо се прибра в къщи.

– Ирино, – рече на жена си дядо Стойко, – кажи на булката да облече по-дълъг фистан. Като се наведе ѝ се виждат срамотиите.

– Не ѝ обръщай внимание, Стойко, – каза жена му, – такава е модата днес. Младите са такива. Ти като не искаш не гледай.

На другата сутрин дядо Стойко подрани, взе метлата и взе да събира опадалата шума от дърветата по двора, но беше само по една риза, а ризата му не беше много дълга.

Излезе и Велка на двора. Като видя свекъра си така разголен, смути се, бързо влезе у дома и каза на свекърва си:

– Мале, тате е полудял.

– Какво е станало?

– Излез сама да видиш, – подкани я снахата, като леко я избутваше към вратата.

Ирина като излезна на двора, ахна:

– Дърти пергишино, какво си се разголил такъв, та притесняваш булката. Я, бързо да се облечеш.

– Нали каза, че такава била модата сега, – усмихвайки се хитро дядо Стойко.

Снахата, която стоеше зад вратата и чу какво каза свекъра ѝ, се изчерви.

От този ден нататък, тя не облече вече къса рокля или пола, беше си научила урока.

Няма я вече баба Димка. Тя бе известна със своята доброта и човеколюбие. Това бе компенсация за злата ѝ участ.

Бай Димитър се бе върнал назад в спомените си и разказваше за нея:

– Падна и навехна крака си като младо момиче. Уж нищо и никакво падане, но окуця за цял живот.

– Тогава не са ли я водили на лекар, да ѝ оправи крака? – попита младия Благой.

– Нямаше кой да я заведе, – с тъга каза бай Димитър. – Младо, хубаво момиче, работливо и пъргаво, но на остана стара мома, без свой дом и семейство, но имаше широко сърце и душа.

– Този дефект на десния ѝ крак се бе превърнал в ужас, – спомни си и леля Дафинка. – Сковаваше се цялата и дясна половина. Болките ѝ от ден на ден се увеличаваха и трудно се движеше. Дори бастуна не помагаше. Правеше няколко стъпки и спираше.

– Като готвачка бе ненадмината, – продължи бай Димитър. – Нейните гозби бяха ненадминати. Който ги е опитал, все пита за тях.

– Връстничките ѝ по-младите невести все я търсеха за съвет и помощ в готварството, – каза баба Гана. – И аз съм ходила при нея, да ми помага. Никого не връщаше, споделяше всичко, което знаеше и бе научила.

– Почти отгледа Гена, – каза жената на Манол. – Аз по цял ден бях на къра, а тя се грижеше за дъщеря ми, като майка. Не зачиташе предразсъдъците и назадничавите разбирания. Първа проявяваше внимание и нежност към обърканите невести след женитбата. Винаги намираше с какво да ни окуражи и подпомогне.

– Момчетата възприемаше като синове и внуци, – засмя се Горан. – Това, което живота ѝ бе отнел, тя си го допълваше като дружеше с децата. Когато и да идехме при нея все ни даваше по нещо – прясно сирене, масло, яйца, кисело мляко. Никога не пропускаше рождените ни дни. Куцук куцук, ще потропа на портата ще прегърне рожденика, а в шепата му ще мушне понякога банкнота, която може би е преполовила и без това малката ѝ пенсийка.

– Златна беше нашата баба Димка, – каза Златан и едва не се разплака. – При нея всичко имаше и добра дума, и съвет, и да ни почерпи…..

На погребението ѝ дойде цялото село – млади и стари, мъже и жени, най-много бяха деца. Беше голяма жега, но всичко живо изкачи голия рид, за да изпрати баба Димка до вечното ѝ жилище.

Това бе един почтен и достоен човешки живот……

Скоро го гледах как не дебнеше край плета на Кера, най-хубавата мома в селото. Днес го срещнах  край чинара. Поздравих ме се. Не се сдържах и го почнах:
– Къде скиташ в последно време? Не ти се седи сред старите хора?
– Нима за стар ме смяташ? – намигна ми дяволито.
– Гледам окото ти все към младите …
Той се усмихна и поглади брадата си. Наведе глава и рече:
– Че това грях ли е? Мъжът докато е млад опипва всичко без претенции за хубост и години, но когато мине петдесетте, трябва да прави сметка.
– Каква сметка? – загледах го изненадано.
Очаквах да изтърси пак някоя щуротия, беше известен в селото с шегите си.
Той се загледа в пръстите на ръцете си, като че ли щеше да брои и каза:
– Събираш твоите и годините на жена си и ги делиш на две и трябва да получиш само тридесет и две.
– Как така тридесет и две? – не разбирах още на къде бие.
Лицето му доби сурово изражение и започна спокойно да ми обяснява:
– Виж, днес съм на шейсет, стара баба не ми се полага. Да вземем молива и да започнем да правим сметката, колко млада трябва да бъде жената? Да видим, ….осемдесет… Я ти по-добре пресметни…. Е, нека да е малко по-вече.. нали е за добро.
Какво да го правиш нежна душа е, има своите увлечения и страсти…

По-напет момък от Малин едва ли ще срещнеш тъдява. Много е добър в танците. А в поклоните няма по-добър в околността. Марга отдавна му бе хвърлила око.
Но за беда зърна тя Марин. От чара му главата й се завъртя. Той носеше елегантна шапка, но спечелваше симпатиите на околните с учтивостта си.
Марга си рече: „Да върви по дяволите Малин. Прав му път. Днес рядко ще срещнеш мъж с маниери, – и замечта се тя. – Виж, Марин, това е мъж за мен!“
Но срещна Марга Ники, а той с усмивката си пленява всеки. Цар е на компанията. Прави разни дяволии, закачките му край нямат, а да те послъже му идва много отръки. Марга бе готова да зареже веднага Марин, беше й дошъл до гуша. И започна тя да копнее по Ники. Мечтаеше със смях и веселба край него да живее.
Един ден Иван се появи. Винаги бе в крак с модата. Имаше стройна осанка и буйни къдрици. И Марга реши на часа да скъса с Ники и да хукне след Иван. Бе открила нов господар на сърцето си.
Така се изнизаха годините. Градина може да се възстанови, но застаряла мома няма да се подмлади. Повехна Марга. Лицето и снагата й загубиха предишното си очарование и никой не я поиска вече за жена.
Тогава се появи Пешо, най-отритнатото момче. Белязан бе, нямаше един крак.
– Ах, Пешо, – възкликна Марга с плам, – харесваш ми много. Ако ме искаш ще съм твоя. Не стой там така, кажи нещо.
Такава е съдбата на тези, които гонят вятъра, а накрая се сещат, че май нещо са пропуснали….