Архив за етикет: младеж

В джунглата

imagesСлед около час бяха навлезли дълбоко в джунглата. Въздуха бе изпълнен с безбройните звуци на гората.

– Тази джунгла е същински мор, – недоволстваше Филип. – Тук всичко е лъжа и измама.

– Какво имаш предвид? – запита го Йони.

– Не забеляза ли боата, която одеве едва не отнесе главата ти?

– Но това бе само лиана, – възрази Йони.

Филип поклати недоволно глава.

– Нали това казвам, тук нищо не е такова каквото изглежда. Ето виж сега тази клонка тук.

И Филип посочи една леко трептяща изсъхнала клонка сред един зелен храст. Двамата се зачудеха от къде идва това трептение, наоколо нямаше никакъв вятър.

Изведнъж пръчицата се надигна на няколко много тънки израстъци, които трудно можеха да се приемат за крака и се премести. Младежите опулено изгледаха насекомото.

– Невероятно перфектно маскирано членестоного, – възкликна Филип.

– Обикновена индийска пръчица, – засмя се Йони.

– Нали това ти казвам, тук всичко е лъжа и измама, – начумери се Филип.

Известно време двамата наблюдаваха люлеещата се клонка.

– Това е основен принцип на природата, – вдигна рамене Йони, – всеки срещу всеки и който надхитри другите побеждава.

Филип започна да пляска с ръце и да се смее:

– Това може да го каже само човек, който прекарва живота си в библиотеката.

– Не е вярно, че съм израснал само сред книгите, – възмути се Йони, – когато останахме само двамата с баща ми, отидохме в Танзания и бяхме около две години в подножията на Килиманджаро.

– Значи това не е първото ти идване в Африка?

Йони поклати глава.

– Майка беше починала наскоро. Имах чувството, че някой ми е откраднал живота, – каза Йони с тъга. – От тогава природата ми въздейства много силно, понякога изпитвам преклонение пред нея.

– Знаеш ли, – каза с наведена глава Филип, – за мен природата е необикновено творение. Ти знаеш, че съм израснал в анабаптиско семейство. Но и днес се възхищавам на творенията и чудесата в природата. Творецът, Създателят на всичко видимо и невидимо е оформил и направил всичко това……

Филип протегна ръка и описа една дъга около себе си.

Двамата дълго мълчаха. Пробиваха си път през гъсто оплетените растения, като от време на време се взираха към гъстите корони на високите дървета, където едва се прокрадваше някой слънчев лъч.

Отново между тях

imagesЛеля Димитрина често изпращаше и посрещаше гости. Сега тя бе стопанката на дома. Старата жена видя Мария на портата и я посрещна приветливо:

– Здравей, Мими, много се радвам, че те виждам. Сякаш майка ти отново  е сред нас. А толкова години минаха от тогава….

– Когато някой човек е обичан, той не умира, – каза баба Денка. – Никой тук не я е забравил. Докато ние живеем и тя ще живее!

Мария и Станко бяха уморени, но не искаха да притесняват хората, затова гледаха да са приветливи и усмихнати към всички.

– Я виж Страти, за да вземе нашата Яна, отишъл на гроба на майка ѝ и там в молитва я поискал за жена, – зацъка с език баба Стойна. –  Къде можеше да намериш сега такива мъже?

– Техните са го подучили, – обади се леля Димитрина.

– Може и да са го посъветвали, но я виж днешната младеж, кой слуша съвети? – не се стърпя да се намеси баба Денка и допълни. – Добро момче е Страти.

– Леля Дарина много е остаряла, – подметна между другото Мария.

– Да, но не ѝ липсва настроение, – засмя се Христо. – Виж я как се смее, само малко повече приказва.

– Ти си я забравила, – обърна се баба Стойна към Мария. – И на младини си беше същата, човек за нищо не може да ѝ се разсърди.

Вълшебството на спомените го нямаше. От далеч всичко изглеждаше по-примамливо, а едно докосване до нещата разваляше всичко.

– Виж малката Елица как се е издокарала, – побутна с лакът леля Димитрина Мария. – Едно време, щом две момичета станеха приятелки носеха еднакви модели рокли, а сега парфюмите и кремовете крият една от друга.

– Ти какво искаш да кажеш, Диме, че на нашето време нещо не му е достигало ли? – смръщи вежди баба Стойна. – Беше си хубаво време.

– Младостта си е младост, – въздъхна баба Денка.

Леля Димитрина спря пред едно от момичетата, на който козметичката изскубваше веждите.

– Изглежда някой момичета обичат да страдат, – каза тя. – Нима като ти скубят веждите, моме, изпитваш удоволствие? Майка ми казваше, че такива жени намирали чувствителни и романтични мъже и за тях се женели.

– Диме, а ти какви мъже обичаш? – заяде се с нея баба Стойна.

– Останали ми време да обичам мъже, – засмя се леля Димитрина. – Майка ми все ме учеше: „Хубавият мъж не принадлежи на жена си. Много се тегли от красавец. По-добре си вземи грозен“. Не я послушах. Кое ли момиче се вслушва в думите на майка си?

Вратата се отвори. Шумни и весели през нея нахлуха мъже и жени. Ръкуваха се, поздравяваха се с театрална превзетост…..

Очакваше се шумен и голям празник. Нали Мария отново бе между тях, това не може да се отмине с лека ръка.

За тях нямаше значение, че един тънък ветрец нашепваше вече за приближаващата зима. Сърцата им бяха привързани едно към друго и търсеха и най- малкия повод, за да изразят любовта и загрижеността си един към друг.

Защо цар Митридат искал, но не могъл да се самоубие

6686Цар Понт Митридат V бил отровен на неизвестен пир.

На трона седнал синът му  Митридат VI, който като младеж започнал да приема различни отрови в малки дози, за да придобие имунитет.

Когато бил в напреднала възраст народът въстанал и той можел да бъде пленен.

Митридат сам искал да се самоубие, но отровата не подействала и той помолил своя охранител да го убие с меча си.

Възраждането на българския дух

indexПървата световна война завърши. Това бе поредната катастрофа за българския народ. Последва духовна разруха. Хората се почувстваха сломени, съкрушени и отчаяни. Появи се реална заплаха националната ценностна система да рухне.

Хората бяха смазани и разбити. У някои българи се зароди желание да изтръгнат народа от апатията и несигурността, да повдигнат българският дух, който бе запазил народа ни от унищожение.

Стоян Омарчевски, министър на просвещението в правителството на Александър Стамболийски, жадуваше да види борбени и отстояващи правото си българи.

Днес в ръцете му бе попаднало интересно писмо. Почерка беше неравен, но четлив. Някакъв селянин му бе написал: „Трябва да отдадем почит на „големите българи“, които са ни направили народ, като Левски, Ботев, Каравелов ……“

– Това е чудесна идея, – каза си Омарчевски. – Трябва да се увековечи паметта на великаните на непобедимия български дух, на творците на родната реч, мисъл и историческа слава, на големите ни дейци за народното пробуждение, за да служат за назидание и пример на поколенията.

И той реши да внесе в Народното събрание законопроект за поставяне на бюстове на заслужили българи в централната алея на Борисовата градина.

Омарчевски се срещна с професор Боян Пенев и двамата дълго обсъждаха този въпрос. Пенев беше от хората, на които тази идея не му бе чужда.

– А защо да не се обяви за празник по този повод? – попита Омарчевски.

– Как мислиш добре ли ще звучи „Празник на народните будители“? – професорът погледна възторжено събеседника си. – Този ще бъде ден на почит пред онези родолюбци, които са пробуждали народа чрез слово и оръжие, воювали са за вярата, езика и свободата на България.

– Нека плеадата на будителите започне с Паисий Хилендарски, да преминава през книжовници и заможни българи, вложили сили и средства в създаването на училища и църкви в подкрепа на вярата. Сред будителите нека бъдат и десетките борци за национално освобождение, хората на образованието, науката и културата, допринесли за духовното развитие на България.

След това неусетно дойде денят, в който Омарчевски застана пред Народното събрание, за да изложи мотивите за празника. Гласът му звучеше тържествено и внушително:

– Когато е обезверен и объркан в духовните си ценности, българският народ търси упование и надежда в своето минало, във всички ония морални и културни качества, които носи в душата си…

Никой в залата не можеше да отрече това.

– Нека Денят на св. Йоан Рилски да се превърне в Ден на народните будители. Те са малките и големите, знайните и незнайните, които не са оставили никога народните идеали да бъдат помрачени, надеждата и вярата за тяхното постижение да угаснат.

Те са най-верните изразители на спонтанната воля на българския народ към безкористно и всестранно развитие, самоопределение и утвърждение като културна сила. Те са живата и вечна връзка между миналото, настоящето и бъдещето, те са безсмъртната гаранция, че нашият народ ще прескочи всички съдбоносни изпитания и ще оцелее.

Допреди войната образованието и възпитанието в нашите училища бе насочено към едно планомерно и системно развитие сред учащата се младеж на национални и отечествени добродетели, от една страна, и на граждански и културни, от друга. Любов и почит към старинно българското, благоговение пред дейците и строителите на нашето национално верую, старание и съревнование към доброто и хубавото, увлечение към идеалното – …

Болката, че са изтървали младежта, замъгли очите на мнозина от седящите.

– Тия добродетели, насаждани в душите на поколения в продължение на цели десетилетия, бидоха разклатени от отрицателните резултати на войната, преди всичко в самото общество, а оттам – и отражението на отрицателните прояви всред учащата се младеж. Последната се увлече по всекидневното, забавителното и лекото в живота; волност, безгрижие и лекомислие обладаха душите им и лека-полека тя се отдалечи от ценното и същественото в живота и миналото.

А в полумрака на нашето минало се откриват големите фигури на редица велики българи, които с необикновеното увлечение и с една завидна самопожертвувателност са служили на своя народ, които не са пожалили ни сила, ни младост, за да положат основите на нашия културен и политически живот.

От Паисия насам до наши дни се редят светлите и лъчезарни образи на големи културно-обществени дейци, далечни и близки строители на съвременна България……

Всички го слушаха съсредоточено и внимателно. Не едно родолюбиво сърце трепна при този призив. Всички бяха единодушни, че това е необходимо за възраждането на българския дух.

Сред най-популярните български народни будители бяха признати Паисий Хилендарски, Иван Вазов, Григорий Цамблак, Константин Костенечки, Владислав Граматик, Матей Граматик, Свети Иван Рилски, Неофит Бозвели, братята Димитър и Константин Миладинови, Георги Стойков Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, Стефан Караджа, Хаджи Димитър, Любен Каравелов, Добри Чинтулов и много други.

На 28 юли 1922 г. Министерството на народното просвещение излезе с окръжно номер 17 743, според което 1 ноември бе определен за „празник на българските будители, ден за отдаване на почит към паметта на големите българи, далечни и близки строители на съвременна България“.

Цар Борис III подписа закона за въвеждането на Деня на народните будители на 3 февруари 1923 г.

Така 1 ноември бе обявен за официален народен празник в чест и памет на заслужилите българи.

Освободена

imagesДаниела най-накрая изпита облекчение. Нямаше повече да я измъчват с игли, тръбички, катетри и медикаменти. Усети освобождение от тялото си.

Край нея се движеха хора в бели престилки, които се мъчеха да я спасят през последните седем часа. Тя бяха тъжни, защото я бяха изпуснали.

Даниела извика:

– Благодаря ви ,мили хора, за грижите, които положихте за моето тяло. не се обезкуражавайте …… – но никой не я чу.

Тя долови светлина. Стените на болницата се разтвориха. Светлината стана още по-ярка. Даниела долови музика, лека и нежна.

И изведнъж Го видя. Това бе Исус. Той ѝ се усмихваше.

Изведнъж тя си спомни, че на земята оставят трима, които са ѝ много близки. Съпругът ѝ – вечно зает, но педантичен и строг човек, Мира – непокорната ѝ дъщеря, която вечно се забъркваше в неприятни истории и Ники – плахият младеж, който не смееше да погледне никой в очите.

– Те ще бъдат ли добре? – попита Даниела, но странно устните ѝ изобщо не се помръднаха.

Исус само кимна.

– Ела с Мен, Аз ще се грижа за тях.

Даниела протегна ръце и усети топлата прегръдка на Пастира. Радост и възторг я обля  в пълна мярка.

Даниела беше щастлива. Тя щеше да пребъдва в дома Господен много дни ….