Някои неща са много болезнени. Например, когато любовта не е взаимна, обикновено търсим причината в себе си.

Приемаме, че не сме били достатъчно добри или че не сме обичали значително и приемливо.

Елена излизаше с един младеж близо три години и когато очакваше да ѝ направи предложение, той се ожени за друга.

Тя остана с разбито сърце и много въпроси без отговори.

Елена бе мила, внимателна, искаше прошка за грешките си, но не спечели приемането и любовта на приятеля си.

Един ден, докато се молеше, една мисъл изпълни ума на Елена:

„Който има любов обича“.

Малко след това, когато четеше Библията си, попадна на стиха:

„И ние познахме и повярвахме в любовта, която Бог има към нас. Бог е любов и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога и Бог – в него“.

– Следователно, всеки, който обича, е роден от Бога и познава Бога, – каза си тя.

Светлина озари сърцето ѝ.

– Как съм могла да го пропусна? – подскочи изненадано тя. – Любовта започва от Бога. Ние обичаме, защото Го познаваме. Който има любов от Бога, обича. Не мога да накарам друг да ме обича, независимо от това колко съм искрена и отстъпчива.

Любовта се ражда в сърцето на този, който обича. Който има любов, обича.

Валентин за първи път щеше да заведе синовете си на поход и то не какъв да е. Това бе доста трудно изкачване на висок връх.

Младежите нервничиха и се безпокояха за предстоящото пътуване.

– Татко, ще успея ли? – объркано питаше Тинко.

– Ами ако не издържа, – плахо поглеждаше Стефан към баща си.

– Вие сте млади мъже и това е една от проверките ви за живота, – усмихваше се насърчително Валентин.

Като баща той вярваше, че синовете му ще преминат този тест, но за него бе по-важно дали ще му се доверят в това трудно изпитание.

Дойде и денят на похода. Пътят не бе лек.

Тинко обръщаше на няколко пъти глава назад и почти шептеше:

– Татко, не издържам повече.

Баща му го прегръщаше през рамо и леко го побутваше напред.

– Ще успееш, не се отказвай! – гласът на Валентин звучеше сигурно и уверено.

Тинко пое дълбоко въздух и хукна. Брат му го последва. Двамата изпревариха групата и първи стигнаха до върха.

Валентин бе горд със синовете си:

– Вие бяхте великолепни. Благодаря ви, че ми доверихте страховете си и въпреки всичко успяхте.

Тинко и Стефан се спогледаха. Те бяха усетили любящото сърце и дълбоката загриженост на баща си, а това ги въодушевяваше.

В нашият объркан живот, понякога изпълнен с тъмнина, особено по време на изпитание научаваме кой е Бог и Му се доверяваме напълно.

В малката стаичка бе доста шумно. Група от младежи говореха едновременно и не се изслушваха.

Долавяха се откъслечни фрази:

– Нали любовта към парите събаря човека.

– Като банкрутираш какво правиш?

– Как да се предпазим от разрушителното влияние на богатството върху семейството ни?

– От къде си сигурен, че голямото количество пари, имоти и материални ценности няма да разрушат бъдещето на децата ти?

– Нима не си виждал, как многото имане е довело не един или двама до всевъзможни поражения?

Споровете бяха безкрайни. В стаята цареше невъобразим шум, сякаш си попаднал в ядосан кошер с пчели.

Мирослав ръководителят на групата вдигна и двете си ръце и се опита да усмири обстановката.

Още няколко минути бяха нужни на двама трима да се успокоят от разгорещените дебати.

– Вижте, – спокойно каза Мирослав, – има сигурен начин да защитиш това, което имаш, колкото и много да е то.

– И какъв е той? – обади се нетърпеливо един от младежите.

– Да погледнеш на богатството и взаимоотношенията си по друг ъгъл, – отговори Мирослав.

И преди да продължи да обяснява, някой измърмори под носа си:

– Давай, светни ни по въпроса, какво чакаш?

Друг го сръга и гневно прибави:

– Млъкни! Искам да разбера, как може човек да отмахне страстта и жаждата си за повече притежания.

– Много е просто, – усмихна се Мирослав. – Нужно е да се съобразим с три важни неща.

В стаята настъпи пълна тишина.

– Първо, – Мирослав сви малкия пръст на лявата си ръка, – всеки от нас трябва да знае на кого принадлежи собствеността?

– Всичко принадлежи на Бога, – извика някой отзад.

– Така е, – съгласи се Мирослав, – ние просто управлявам Божите ресурси, но един ден ще трябва да дадем отчет пред Него за това какво сме направили с нещата, които ни е поверил. Така че трябва да постъпваме мъдро с това, което имаме.

– Второто?! – припряно се обади младежът до прозореца.

– То е свързано с увеличаването, – продължи Мирослав. – Богатството те прави повече от това, което представляваш сега – без значение дали си добър или лош.

– Значи ако си мухльо с малко пари, ще се превърнеш в голям мухльо с повече пари – засмя се слабичко момче близо до Мирослав.

Последва бурен смях.

– Но от друга страна, ако сега си щедър, ти ще се превърнеш в истински филантроп, когато забогатееш – отбеляза Мирослав. – Това, което си сега, ще бъде умножено неколкократно.

Доста от младежите увесиха нос, явно нещо ги бе засегнало доста остро.

– Третото е свързано с обкръжението, – подчерта Мирослав. – Нуждаем се от помощ, за да стоим непоколебимо. Качествените взаимоотношения ни помагат да вземаме добри решения.

– Така е, – съгласи се русоляв младеж, който се бе облегнал на вратата, – само стабилните хора около нас могат да ни помогнат да запазим благоразумието си, докато всичко край нас започва да се обърква.

– Тези три неща: собствеността, увеличаването и обкръжението ни помагат да изберем кои решения са добри. Нека те да очертават границите, в които се движим в живота ни, – обобщи Мирослав.

Имаше много да се разсъждава върху чутото.

Младежите бяха утихнали. Всеки бе потънал в мислите си и преценяваше обстоятелствата в живота си.

Кирил бе отзивчив човек. Посещаваше приятели и познати в болницата и им носеше утеха.

При едно от свижданията на близък човек Кирил се запозна с Минчо.

Странен индивид бе този болен. Груб и непризнателен към хората.

Когато Кирил се опита да сподели с него Благата вест, младежът троснато отвърна:

– Аз не вярвам в Бога. Дори съм враждебно настроен към църквата.

– Но защо? Някой от църквата ли те е наранил? – попита Кирил.

Минчо му обърна гръб и му даде да разбере, че не желае повече да разговаря с него.

След две седмици Кирил посети сестра си, която бе скоро постъпила в болницата. Тя го посрещна с радост:

– Благодаря ти, че дойде. Тук има един младеж, който се държи арогантно със всички. В съседната стая е. Много шум вдига.

– Да не би да се казва Минчо? – попита Кирил.

– Да, да същият, – потвърди сестра му със недоволно изражение на лицето.

Кирил си спомни, как този младеж бе отказал да говори с него, но реши въпреки всичко да го посети.

Когато Минчо го видя бе много изненадан, но не го изгони.

Кирил забеляза голяма татуировка на ръката му. Там имаше пет букви IDDQD, които нищо не значеха за него.

Минчо забеляза , че погледът на Кирил бе привлечен от неговата татуировка.

– Това е кодът на безсмъртието в компютърната игра Doom, – гордо отбеляза Минчо. – Ако го въведете, персонажът не може да бъде убит.

– Аз също имам код на безсмъртието, – каза Кирил.

– Код ли? Какъв код? – очите на Минчо щяха да изскочат от любопитство.

– Христос воскресе! – това е моят код за безсмъртие, усмихна се дружелюбно Кирил.

Двамата си поговориха, като засегнаха и други различни теми от безсмъртния код.

Седмица по-късно, когато Кирил отново посещаваше болен, медицинската сестра го пресрещна и му каза:

– Какво направихте на Минчо? Не мога да го позная. Не псува, не отговаря нахално ….. Дори се усмихва и е любезен.

– Просто получи истинският код на безсмъртието, – каза Кирил.

Тримата приятели спокойно се бяха изтегнали на поляната.

– Ех ако сега можех да се върна назад точно, когато Исус влиза в Ерусалим, – Петко се бе размечтал, нали утре бе Цветница.

– Ще бъде интересно да се види, дали това, което се говори и е записано, наистина е станало точно така, – обади вечно съмняващия се Ичо.

Изведнъж въртящ се стълб от въздух грабна тримата приятели и ги понесе. Объркани младежите закрещяха.

Внезапно настана тишина и тримата се изтърколиха на земята. Огледаха се . Този терен им бе непознат.

– Вижте, – посочи с ръка Марко.

Тълпата от хората говореха възбудено.

– Каза и той се появи увит на входа.

– Беше оживял.

– Искаше да яде…

Хората бяха наобиколили един мъж и Му се покланяха.

– Къде сме? – попита смутено Петко.

– Може да ми се смеете, – приведе глава Марко, – но това е Исус. И хората говорят за чудото станало с Лазар.

– Е, Петко нали това искаше, – ухили се Ичо. – Ако вие бяхте в тази тълпа, какво щяхте да направите?

– Веднага щях да извадя телефона си, да Го заснемам, а после, – самодоволно плесна с ръце Петко, – щях го публикувам във Facebook. Знаете ли колко много лайкове ще събера?!

– Изгубили сме същността на Исус във всичкия този медиен хаос, който се върти около нас, – въздъхна тежко Марко. – И вместо погледите ни да са отправени към Господа, ние се смятаме едва ли не център на вселената.

– Да, но тези хора са избрали Исус да бъде центъра на живота им, – отбеляза Петко. – Чуйте ги как викат.

– Осанна!

– Благословен, който иде в Господното име!

– Благословено градущето царство на баща ни Давида!

– Осанна във висините!

Младежите гледаха как сияят лицата на ликуващата тълпа. Идваше им и на тях да се изправят и да закрещят:

– Осанна! Осанна във висините!

– „Осанна“ е форма на възхвала, но също така и дума, използвана за спасение, помощ и избавление, – поясни Марко.

– От какво искате да ви избави Бог? – попита Ичо.

– Той толкова пъти се е намесвал в живота ми и ми е помагал, – щастлива усмивка озари лицето на Марко. – За това благодарил бих за всичко, което е направил за мен.

Петко бе навел глава и тихо мълвеше:

– Господи, изцери сърцето ми. Отвори очите ми, за да виждам неща, за които съм бил сляп. Научи ме да обичам така, както Ти обичаш другите. Съкруши сърцето ми. Нека да не правя повече от нещата, за които по-късно бих се срамувал пред Теб …….

А въздуха около тях се огласяше от възторжените викове на тълпата:

– Осанна. Осанна. Осанна във висините.

Изведнъж тримата се намериха на полянката, където бяха преди.

– Това сън ли беше? – разтърка очите си Петко.

– Не знам, но беше прекрасно, – възкликна Ичо.

Някакво славно опиянение обхвана и тримата. И те закрещяха:

– Осанна. Осанна във висините. Благословен, който иде в Господното име!