Тежко бе на Марта в тези времена. Бяха я налегнали много скърби и неволи. Сякаш всички болки и мъки я бяха избрали за своя мишена. Бе отпаднала и вече нямаше сили.

Един ден тя си каза:

– Какво правя тук? Има ли смисъл да живея…..

И тръгна по прашния път без цел и посока.

Внезапно богатата зеленина покрила едно лозе я стресна. Земята бе изоставена и всичко бе обрасло в трева. Поради занемареността си лозето пораждаше печал.

– Всичко се е превърнало в пущинак, истинско мъртвило, – съчувствено въздъхна Марта.

Докато стоеше така и разсъждаваше върху видяното Небесният Лозар тихо и прошепна:

– Марто, ти се изненадваш на изпитанията в живота си!? Погледни това лозе и приеми поука. Собственикът на лозето, което виждаш, е престанал да го чисти, окопава и събира плод от него.

– Защо го е изоставил така? – попита Марта изненадано.

– Сега времето захладнява. Този човек нищо не очаква от лозето си.

– Но следващата година нали пак ще му даде плод, – смая се Марта.

– Той смята, че щом не може вече да вземе нищо от него, по-нататъшната му работа е просто губене на време.

– Той трябва непременно да го очисти и да се погрижи за него, – категорично отсече Марта.

– Състояние без страдание е безполезно съществуване, – тихо се засмя Небесния Лозар.

Марта прехапа устни и замълча.

– Искаш ли да спра да те очиствам и обработвам?

Марта знаеше вече Кой ѝ говори. Това бе нейният Спасител, за това с облекчение и радост извика извика силно:
– Не!

Здравка бе крайно притеснена от множеството проблеми, които изглежда я бяха избрали за мишена. Нямаше мир в душата ѝ.

Един есенен ден тя се разхождаше край лозята и бе изненадана от занемарения им вид.

– Богатата маса от листа покрива лозята, – каза си тя, – но земята е изоставена. Всичко е обрасло със плевели. Цялото място има печален вид и се е превърнало в пустош.

Докато Здравка седеше там, потънала в нерадостните си мисли, които не ѝ даваха покой, Небесният Земеделец ѝ прошепна:

– Обично мое дете, ти се чудиш на множеството изпитания, които са те обезпокоили в живота? Погледни на лозята и приеми поучението.

Листата зашумяха в синхрон с вятърът, който търсеше пролуки и се провираше между тях.

– Лозята ще престанат да се очистват, – продължи Земеделецът, – подрязва, окопава и да се събират узрелите плодове, когато вече нищо не се очаква от тях, особено през студеното време.

Здравка въздъхна.

– Лозето е оставено само на себе си, защото времето да дава плод е минало и всяка по-нататъшна работа ще е загубено време, – добави Земеделецът.

Здравка трепна.

– Състоянието, освободено от страдание е едно безполезно съществуване. Искаш ли да престана да те очиствам? – Попита я Земеделецът.

Утешеното сърце на Здравка възкликна:

– Не!

А вятърът тихо запя:

– Сърцето си отвори за Христос и изгони страха от хората. Ти имаш Спасител, който зае мястото на Кръста.

Веднъж един ученик попитал учителя си:

– Защо съществува трудности, които ни пречат да достигнем целта, отклоняват ни в страни от избрания път, опитват се да ни накарат да признаем своята слабост?

– Това, което наричаш трудности, – отговорил учителят, – всъщност  се явява част от твоята цел. Престани да се бориш с това. Просто помисли за това и вземи го под внимание, когато избираш пътя си. Представи си, че стреляш със лък. Мишената е далеко и ти не я виждаш, защото над земята се е спуснала мъгла. Нима ще се бориш с мъглата?

Не, ти ще почакаш, когато духне вятър и мъглата се разсея. Сега мишената се вижда, но вятърът отклонява полета на твоята стрела. Смяташ ли да се бориш с вятъра? Не, ти просто определяш посоката му и правиш корекция, стреляйки под друг ъгъл. Твоя лък е тежък и твърд. Ти нямаш достатъчно сили, за да опънеш тетивата. С лъка ли ще се бориш? Не, ти тренираш мускулите си и всеки път все по-силно опъваш тетивата.

– Но има хора, които стрелят от лек и гъвкав лък в тихо време, – казал ученикът обидено. – Защо само моят изстрел ще срещне толкова препятствия на своя път? Дали светът се съпротивлява на движението ми напред?

– Никога не гледай на другите, – усмихнал се учителят. – Всеки си има свой лък, своя мишена и свое собствено време за изстрела. Едни правят точно попадение в целта, а други смятат, че са получили възможност да се научат да стрелят.

Учителят понижи гласа си и се наклони към ученика си:

– Искам да ти открия една страшна тайна, моето момче. Мъглата не се спуска към земята, за да попречи на твоя изстрел. Вятърът не започва да духа, за да отклони стрелката ти в страни. Якият лък не е създаден, за да осъзнаеш своята слабост. Всичко това съществува само по себе си. Ти си решил в тези условия да поразиш мишената. За това престани да се оплакваш от трудностите и започни да стреляш, но усмири гордостта си и избери по-лека мишена. Цел, в която можеш да стреляш от упор.

Норвежкият биатлонист Магнар Солберг практикувал стрелба през лятото, лежейки в мравуняк. Това било замислено от треньора му.

Такова упражнение учел спортиста да се концентрира в мишената и да не се разсейва от външни фактори и умора.

Солберг, до извършването на подобни тренировки, не е печелил медал дори на световното първенство.

През 1968 г. е станал олимпийски шампион в Гренобъл и повторил успеха си в Сапоро.

Днес лова на животни не е свързан за снабдяване на семейството с необходимата храна. Той се е превърнал в хоби, един вид спорт.

Много мъже се съревновават по време на лов, кой колко дивеч ще удари, а други се хвалят с трофеите си.

Марин с нищо не се отличаваше от мъжете пристрастени към лова. Дойдеше ли подходящото време нарамваше пушката и потегляше.

Но един ден се сблъска с нещо необичайно.

Чу характерното трополене на копита.

– Нямаше съмнение, това е елен, – каза си той. – Но какво прави толкова близо до ливадата?

Воден от ловната си страст, взе пушката си и отиде да провери, как стоят нещата.

Още от далече забеляза едрият екземпляр. Едър елен се опитваше да освободи рогата си от бодлив тел, хвърлен в наръч слама.

– Навярно е бил привлечен от тази изхвърлена плява. За това е дошъл до малката купчина  – засмя се  Марин – и рогата му са се оплели в тела.

Марин потърка челото си.

– Каква лесна плячка. Превърнал се е в лесна мишена, – въздъхна ловецът. – Не се учудвам, тази зима бе доста сурова, снегът много трудно си отиде. Как ли е намирал храна в гората?

Ловецът забеляза:

– Рогата му са доста красиви. Добре ще паснат над новата ми камина.

Започна истинска борба в ума му:

– Ако беше в гората, преследващ дивеча и стреляш добре, а сега?

– Как можеш да убиеш това беззащитно животно?

– Но виж само рогата му….

– И какво ще разказваш , за тези рога, които смяташ да окачиш на видно място? Убил си животно, което се е оплело в бодлив тел…. Та това е смешно.

– Ако го пусна ….?

– Сега си само ти и елена, какво чакаш. Смили се на животното, то и без това кой знае колко време се е мъчило да се освободи, без да разбира какво става с него.

Марин огледа ливадата, а после приближи елена. Животното трепна, усетило нова опасност. Не можеше да избяга, беше се здраво оплело.

Марин и еленът се спогледаха. Очите на елена бяха изпълнени със страх. В тях се четеше паника.

Марин, все още се  разкъсваше от противоречиви чувства,  но се наведе …. и освободи рогата на елена.

Животното стоеше още няколко секунди, взирайки се в ловеца с пушка, без да разбере, какво точно се е случило, а след това бързо побегна към гората.

– Живей, красавецо, достатъчно си се намъчил …., но внимавай, засека ли те в гората …..

Марин се обърна и тръгна към дома си, но нещо се бе пречупило в него. Ловецът, преследвача на дивеч, ….. се беше смилил.