Васка искаше да повярва на Георги за Зина, от това зависеше щастието ѝ.

„Ако Георги наистина имаше връзка със Зина, – помисли си Васка, – аз не мога да остана повече с него“.

Васка вярваше, че доверието е синоним на любовта. Колкото и добър да беше Георги, колкото и щастлив да изглеждаше брака им до сега, ако беше ѝ изневерил, тя нямаше да може да го преглътне.

„Как ще легна отново с него? – терзаеше се Васка.- Как ще живеем двамата в една къща? А децата?“

Георги я бе излъгал? Всеки път, когатѝ бе казвал: „Обичам те“ или „Не мога без теб“ е било само една преструвка. Не можеше повече да приеме лъжите му, трудно ѝ бе да му прости.

„Как ще му вярвам вече, когато ми каже, че ще работи до късно, че отива в командировка или ще вечеря с колеги“, – мислите ѝ бушуваха като ураган в главата ѝ, а това не предвещаваше нищо добро за психиката ѝ.

Подозренията щяха да отровят всичко, всяка усмивка, целувка, ласка. Живота им ще се вгорчи, а хубавите спомени, в които бяха щастливи, щяха да избледнеят. Всичките клетви за вярност, че ще бъдат заедно за винаги, радостта от раждането на децата, интимността в брака им щеше да се възприема като една голяма лъжа, поне от страна на Васка.

Тя полагаше всички усилия да възвърне доверието си към Георги, но докато не разбереше дали това е вярно, щеше само да се измъчва.

Беше завладяна напълно от мисълта: „Трябва да разбера, дали това наистина е станало“.

Вечерята беше привършила, но те седяха край масата и още бъбреха.

– Татко, – Боби неспокойно се въртеше на стола си, – всички книги от Библията първоначално са написани на различни езици, а после са преведени и на нашия език.

– Така е, – съгласи се бащата. – Римокатолическата църква се е опитала да забрани преводите. Не са искали хората като нас да четат Библията и да спорят със свещениците.

– Добре тогава, – подскочи Боби, – а къде са оригиналите?

– Какви оригинали?

– Оригиналните книги на Библията, написани на еврит и гръцки. Къде ги държат?

– Нямаме истинските оригинали, – поясни бащатата, – имаме само копия.

– Къде са копията тогава?

– На различни места в манастири, музеи, ….

– А не трябва ли да са на едно място?

– Има повече от едно копие на всяка книга и някои от тях са по-добри от други.

– Как може едно копие да е по-добро от другите? Не трябва да са различни, – изрази несъгласието си Боби.

– Различни са поради човешките грешки.

– Тогава кое  копие е вярно? Как да ги различаваме?

– Това става чрез текстово изследване. Сравняват се различни версии и се излиза с най-вероятностния текст.

Боби се ококори.

– Искаш да кажеш, че няма една неоспорима книга, в която са Божиите думи?! Хората спорят  и преценяват сами?

– Да.

– А от къде знаем кои са прави?

Бащата се усмихна, явно Боби го бе притиснал здраво до стената.

– Вярвам, – каза бащата, – че ако работят със смирение пред Бога, Той ще ги напътства.

Майката на Боби не се стърпя и се обади:

– Не спори с баща си! Още си момче, нищо не знаеш.

– Остави го, Диди. Нека пита, – бащата реши да успокои обстановката. – Имаме вяра, че Бог може да направи така, че Словото Му да достигне до нас във формата, която Той иска.

– Защо Бог не е помогнал на писарите да не правят грешки в копията, – още по неспокойно Боби се завъртя на стола, – ако наистина е искал да научим Словото Му?

– Някой неща не са ни дадени да ги разбираме, – каза баща му.

Боби беше набрал инерция и продължи:

– Ако преписвачите са правели грешки, защо да не ги правят и тълкувателите на текстовете?

– Трябва да вярваме, Боби!

– Трябва да вярваме в Божието Слово, а не на професорите по гръцки, – начумерено констатира Боби.

Майка му прибра няколко посивели кичури от челото си и се обърна към Боби:

– Значи ти си прав, а другите грешат?

Това силно жегна момчето, защото забележката бе напълно справедлива. Той знаеше, че не е по-мъдър от останалите.

– Разсъждавам само логически, –  запротестира Боби.

– Ох, тази твоя логика, – кимна майката с глава.

Боби наведе главе и остана насаме със мислите си.

Гордостта се появява по много различни начини, като критика, конкуренцията, упоритост и повърхностност.
Проблемът с гордост е, че постоянно те мами. Всеки друг може да я види в нас, но не и ние.
Гордостта е катастрофата, колкото е по-голямата егото, толкова по-трудно ще се отървавам от нея.
Гордостта унищожава взаимоотношения, но смирението е противоотровата за гордост.
Как ще растем в смирение? Това става, когато оставим Исус Христос да контролира мислите и сърцата ни, нагласата и реакциите ни. Той трябва да бъде част от това.
Как да се превърне в нов човек? Как да започнем да мислим по различен начин? Основният закон на взаимоотношенията е: Вие ставате като хората, с които прекарват времето си. Ако прекарвате време с нацупени хора, вие се цупуте. Ако прекарвате време с щастливи хора, ще бъдете по-щастливи. Ако искате да имате повече смирение, прекарвайте повече време с Исус Христос.
Той е скромен. Той иска да общува с вас и иска да прекарвате времето си с Него в молитва, четене на Словото и да говори с Него. Той е скромен и който можете да го опознае, ще стане като Него.
Никой не е бил по-скромен от Исус. Той дойде от небето на земята, за да стане човек, да си живее сред хората. Даде живота си за нас и бе възкресен за нас. Когато прекарваш времето си с Него, ти наистина ще станеш по-смирен.

През следващите два часа вниманието на Диди бе съсредоточено върху децата, така че тревожни мисли не изпълваха главата ѝ и тя не изпитваше безпокойство. Елена за малко ѝ ги остави, за да свърши някоя и друга работа.

Елена беше леля им, която бе дошла наскоро. Тя трудно се справяше с племеничките си, тъй като самата тя нямаше деца, но обстоятелствата налагаха, да се погрижи за живота им по-нататък.

Диди ги разходи по поляната, чете им книжки, помогна им да направят къщурка в пясъка и какво ли още не.

Момиченцата бяха любопитни, добре възпитани и умни. По-малкото се гушкаше повече в Дида, седеше в скута й. Постоянно се въртеше край нея. По-голямото момиченце задаваше много въпроси.

– Какво е това цвете? Защо е такова? Виждала ли си мама? Къде живееш? Защо се нарича минзухар? Може ли да откъсна едно за Краси?

Всяко от децата посвоему искаше внимание. Може и да не разбираха какво е станало, но усещаха, че нещо не е наред.

– Татко нарисува лицето ми, искаш ли да го видиш?

Сърцето на Диди се сви.

„Горките, не знаят, че повече няма да видят родителите си, – мислеше си Диди. – Те са толкова малки. Краси е едва на три, а Лили на четири.“

Когато Елена се върна и Диди трябваше да си тръгне, беше й много трудно да ги остави, особено по-малката. Краси не се откъсваше от нея.

– Пак ще дойда, – увери я Диди, като я притисна здраво до себе си и ѝ прошепне на ухото, – ще ви донеса сладки с шоколадова глазура.

– Много ги обичам – прошепна в отговор Краси, изпълнена с копнеж.

Докато се връщаше, Диди се замисли за любовта и загубата. Момиченцата бяха загубили родителите си преди няколко дни в една катастрофа, а бяха много малки и още не осъзнаваха това.

Заваля обилно. Доскоро хората изнемогваха от жегата. Които можеха, се криеха на сянка и бяха добре, но не всички имаха такава възможност, работата на някои изискваше да бъдат на открито.

Сега благодатните струи се изливаха като балсам за изгорелите, изтормозени и измъчени тела.

Селската кръчма бе приютила редовните си посетители и хора, застигнати от дъжда.

Дядо Петър, едър мъж, все още запазил осанката си, тъжно каза:

– Една душа никога не е напълно изгубена. Трябва да ѝ се даде шанс, да ѝ се помогне да стъпи на правилния път.

Мислеше горкия за пропадналите си внуци, които бяха се забъркали с лоши хора и ги очакваше затвор.

– Прекомерния технически прогрес, напрегнатия живот, – изсумтя Димитър, – всичко това ни влачи не където трябва. Обществото се стреми единствено към нови технически изобретения и по-лек живот.

– У нас опитват всичко ново така, както се смучи бонбон, – засмя се Лальо, – дай им някоя нова джаджа и пощръкляват.

– Апетита за удобства нараства, – каза Димитър, – с него идва и решимостта да ги придобиеш.

– Техниката е хубаво нещо, не съм и против удобствата, но какво става с човека, – философски отсече Димо. – Няма вече време да се занимаваш с околните, всеки се е свил в черупката и мисли само за себе си.

– А кой ще отсее грешките на правосъдието, – обади се дядо Петър. – Там няма милост и не се предоставя възможност за поправление, а се навява само страх. Със страх се контролира всичко, но докога?

– Властите, които са отговорни за общественото спокойствие, рискуват да си навлекат неприятности, но гледат да спасят човека, – намеси се Димо.

– Ако това е така, би било прекрасно, – накак недоверчиво с полуусмивка каза дядо Петър.

Разговорът замря. Дъждът непрестанно барабанеше по стъклата, а всеки от присъстващите се се бе затворил в невеселите си мисли.

Уж за радост ливна този дъжд, да напои жадната земя. Но влажното време, светкавиците, които раздираха мрака и нестихващия порой вода , навяваха само тъжни размишления.