Бе късен следобед. Жените бяха привършили вече домакинската си работа и по това време се събираха на голямата пейка край пътя. Тук освен да поклюкарстват за този и онзи, си разменяха рецепти и споделяха новите в селото, които лично ги засягаха.

– Често сервирам на семейството си едно и също ядене няколко пъти, – похвали се Радка, – така има малко повече време за себе си.

Баба Стойна се намръщи и с бучащия си глас каза:

– Когато го сервираш първия път, яденето е много вкусно, но когато го сложа на масата отново, има чувството, че не давам най-доброто на хората седнали да ядат.

– И аз съм така, – обади се Гаца, – все едно ги храниш с остатъците от миналата храна.

„Все едно да „вместваш“ Бога в ежедневието си, – помисли си Каля, – вместо да отделяш специално време за Него. А аз какво правя? Сутрин набързо Му благодаря, изреждам нуждите си, вместо да Го търся и почитам по цял ден. А и Библията не чета всеки ден“.

Стоянка, сякаш отгатнала мислите на приятелката си прибави:

– Както храната, която готвим, храни телата ни, така и Божието Слово храни душите ни. Няма по-добро от приемането на прясна и свежа храна всеки ден.

– За съжаление и на Бога предлагаме остатъците, – обади се баба Митра. – Първо се съобразяваме със своите желания, а Неговата воля е като допълнителен план, по който действаме, ако нашия не стане.

– Когато даваме на Бога най-доброто, – каза Каля, – ние Го признаваме за Господар на живота си. Така смело ще следваме волята Му.

Имаше още коментарии по този повод, но всички бяха съгласни в едно. Никога не сме прекалено заети, че да нямаме време за по-дълго общуване с Бога.

На първо място, при всеки ученик по време на обучението му, стои не заучаването и запомнянето на чужди мисли, а творческото мислене на самия учащ се.

Знанията по-добре се усвояват , когато са част от обичайния живот на ученика. Вялостта и отслабване на нервните клетки на мозъка могат да се излекуват само с удивление и изненада.

Ако след урока няма никакви въпроси, това е първият признак, че в класа няма интелектуални потребности и урокът е станал скучно и тягостно задължение.

Успехът в учението на даден ученик се постига по пътека, която води до детското сърце, където гори желанието, то да бъде най-успешното.

Учители, запазете този огън в сърцата на учениците си.

Децата не винаги разбират грижа на възрастни, но често ни подтикват към приятни мисли.

Един ден Наталия каза на баба си:

– Бабо, челото ти е осеяно с дълбоки и големи бръчки. От къде са се появили там?

– Във всяка една от тях е скрит един спомен: тъжен или весел, плашещ или вдъхновяващ,….- въздъхна старицата.

– Надявам се повечето да са били приятни? – усмихна се подкупващо Наталия.

– Например, една от тях се е появила, когато се запознах с дядо ти. Друга, когато се роди любимата ми внучка – и бабата нежно се усмихна на малкото момиченце до себе си.

Всяко събитие в живота ни не минава безследно, то остава своите щрихи върху лицето ни. Много е трудно да се разбере, какви спомени пазят тези мили бръчки …..

Какъв прекрасен ден?! Слънцето най-после се бе показало и заливаше всичко с топлина и радост.

Борислава караше в дясната лента с крак върху газта. Ограничението бе 50 км/ч, но колата ѝ не можеше да вдигне повече от 30.

Някой от преминаващите шофьори край нея се ядосваха. Други и показваха жестове и казваха думи, които за нейна радост тя не чуваше и не можеше да разбере.

– Те изобщо не разбират, че и да искам, не мога да карам по-бързо, – измъчваше се Борислава. – Правят си изводи само от това, което виждат.

Нещата в живота не винаги са такива, каквито изглеждат. Когато нямаме достатъчно информация си правим прибързани изводи.

– Сега разбирам, – въздъхна дълбоко Боряна, – как се чувства човек, който е несправедливо обвинен. Изглежда Бог използва този случай, за да ме изобличи и смири. Вечно съм припряна и искам всичко на минутата и ако човекът срещу мен не успява, му крещях като луда. Моето : „Сега! Веднага!“, объркваше и паникьосваше много хора. А аз изливах безсилието си върху тях ….. Време беше да призная грешките си и да се покая.

Колко често си правим прибързани изводи, без да знаем всички факти? Колко пъти в мислите си бързаме да осъдим някого?

Не е ли по-добре да изявяваме Божията милост към хората, които имат нужда от подкрепа?!

Нека сърцата ни откеиват отвъд това, което виждат очите ни, за да не съдим хората, а да им помагаме.

Един ден продавачката в магазина се усмихна на Минчо, докато му подаваше касовата бележка. Той също ѝ се усмихна приветливо.

Когато си тръгваше тя му каза:

– Приятен ден, Минчо!

Това бе голяма изненада за младия мъж. Той буташе количката си , за да разтовари багажа си и си мислеше:

„Тя от къде знае името ми? Аз изобщо не я познавам. Не помня да съм я срещал някъде. А може би съм забравил ….“

Изведнъж погледът му попадна на табелката с името му, която седеше окачена на ревера на сакото му.

Днес бе на семинар и там на всеки бе закачена табелка с името му. Така хората научават бързо имената си  и се чувстват приети на мястото, където стават събиранията. Създава се една по-топла атмосфера, където можеш да споделиш мислите, вижданията си, дори да обсъдиш проблемите си.

– Преди не осъзнавах тази възможност, – каза си Минчо, – но този случай в магазина ме подсети за нещо. Ще нося табелката с името си навсякъде, където отида. Това ще ме прави по-отговорен, защото хората виждат моите постъпки, а аз искам да съм пример за истински християнин.

Бог е призовал всеки от нас по име, за да бъдем живи примери за Неговата любов, където и да се намираме.

Как показваш на хората, че Бог те е призовал по име?