В началото на повярването Таня си мислеше, че Бог живее само в църква. Там имаше много хора, които се обличаха хубаво и се отнасяха с внимание един към друг. И според нея Бог ги наблюдаваше специално само в неделя.

По-късно, когато осъзна, че Господ е навсякъде, че Той обитава в тези, които са го приели в сърцето си и че Бог е винаги с нас и ни наблюдава, стана много по-щастлива.

Когато човек осъзнае, че Господ се интересува от него постоянно, всеки ден, той е истински щастлив.

Бог вижда сърцата ни и знае дори мислите ни, които са скрити за останалите хора.

Радва се, когато правим тайно добри дела, без да очакваме нещо в замяна. Например, да помогнем на възрастният ни съсед, който е напазарувал и носи тежка чанта. Да нахраним някой, който живее на улицата…..

Щастливи сме, че Бог не се намира на определен адрес и че не идва при нас само в определен ден от седмицата.

А ние търсим ли го всеки ден или само, когато сме в нужда?

За младите хора много е важно обкръжението им. Ако приятели те канят някъде, често е трудно да се откажеш.

Когато те викат  да отидеш по пътя на греха, несправедливостта, кражбата и злото, Мъдростта вика:

– Сине мой, не се съгласявай!

Независимо от това, че пътя към греха се оказва доста съблазнителен и по-лек, не ходи по него. Дори птиците избягват примката.

За това младите хора трябва да бъдат мъдри в избора си на път в живота.

Бог е изпратил Мъдростта за да обяви пътя на живота. Въпреки това, много хора отхвърлят нейните думи и изобличения, уверени, че знаят всичко.

Ако човек отхвърли съветите на Мъдростта, върху него ще дойде ужас, беда, скръб и притеснения. Тогава той  ще Я вика, но тя няма да го чува. Той ще опита плодовете на своите мисли в живота си.

Тези, които се боят от Бога, ще живеят безопасно и спокойно, без да се страхуват от злото.

С една дума казано, слушай Божията мъдрост.

На въпрос: „Как вървят нещата ти?“ всеки американец, отговаря, че е отлично и се усмихва. При това в главата му може да има мисли за това, че от два месеца не може да намери работа, скоро ще остане без пари и не може да си плати наема.

В САЩ не е прието човек да разказва за проблемите си и да признава неуспехите си. Споделят се само положителни емоции.

Усмивката е знак за благополучие. Ако американецът се усмихва, това означава, че при него всичко е наред. За това в САЩ е прието да се усмихваш и да се здрависваш даже с непознати хора.

Своите проблеми те предпочитат да решават при професионални психолози, а не да отидат за съвет, как да живеят по-нататък, при приятели.

По-бурен от този ден едва ли някой е виждал. Светкавици раздираха небето. Обилен дъжд бе придружен от много силен вятър.

Днес Василев бе казал:

– Днес ни предстои още един прекрасен ден.

По-късно Михайлов срещна Василев и се пошегува:

– И ти на това казваш прекрасен ден?!

Василев сложи ръка върху рамото на Михайлов и отговори:

– Можете да ми се присмивате колкото искате, но по време на войната бях пилот на бомбардировач. Още в самото начало на военните действия моят самолет бе свален….

– Но вие сте още жив, – възкликна Михайлов.

– Да, оживях, но попаднах в плен. Останалото време от войната прекарах в затвора.

– Съжалявам, – съчувствено каза Михайлов.

– Още тогава реших, – продължи Василев, – че като се прибера, няма да позволя на никого и нищо да разваля деня ми. За това всеки ден на земята е прекрасен.

Михайлов сериозно се замисли над думите на Василев:

„До сега не съм осъзнавал, че когато ни връхлитат житейски бури, нямаме представа, че имаме мир, защото живеем в Божията любов“.

– Колко често забравяме благословенията, с които Бог ни дарява, а се взираме в трудностите, – каза Василев сякаш беше прочел мислите на колегата си.

– Да, – съгласи се Михайлов, – забравяме да възлагаме надеждите си на Него.

По-късно, когато Михайлов го сполетяваха житейски бури, той си спомняше думите на стария ветеран и благодареше на Бога, че винаги е до него, за да го спаси от бурята.

Бурите идват и си отиват, но Божията любов никога не отпада.

Днес беше много важен ден за Петър Василев. Току що бе завършил с отличие духовната семинария и пастирът на църквата му бе дал възможност  да проповядва от амвона.

Хората  в храма с нетърпение очакваха да чуят, какво ще каже младия проповедник.

Петър се бе подготвил много старателно Имаше намерение да блесне с дарбите си и да възхити слушателите си с дълбочината на мислите си.

Годеницата на Василев бе между слушателите, а това още повече го вълнуваше.

Петър с разтуптяно сърце се изкачи по стъпалата към църковния амвон. Започна с голяма сила и тържествен патос, но внезапно се запъна и спря.

Всичко, което бе приготвил, се изпари от ума му. Буквите в бележките му се размиваха и той не можа да прочете нищо от тях.

След като помълча малко, Петър наведе глава и слезе от амвона.

Всички бяха много изненадани. Коментарите бяха различни. Едни го укоряваха, други го съжаляваха.

Чашата преля, когато Петър получи бележка от годеницата си: „Връщам ти годежния пръстен. Как можа толкова да се изложиш. Не искам да имам нищо общо с теб“.

Смазан и отчаян младият проповедник се прибра в стаята си. Дълго размишлява върху случилото се, а накрая коленичи и се помоли:

– Боже, прости ми. Аз исках да блесна. Пожелах да изтъкна себе си. Но сега, ако ми дадеш възможност да Ти служа, решавам да не зная нищо друго освен Христос, разпнатия….

Не се мина много време и Петър Василев стана един от най-добрите проповедници.

Благословено е всяко крушение, което преживяваме в подножието на разпнатия Христос. Бог събира частите на нашето катастрофално аз и пресъздава от нас нови човеци, готови да Му служат и да изявяват Неговата слава.