Гошо беше на четири- пет годинки, когато майка му го бе оставила при леля му за известно време. Той беше кротко и мечтателно дете, което можеше да се забавлява с предметите, които стояха пред него.

Понякога седеше пред къщата, загледан в пространството без да се движи. Леля му забелязваше само как мърдат устните му, сякаш си разказваше някаква приказка.

Тя се тревожеше, че е постоянно сам. Опита се, да го сприятели със съседските деца, но те го намираха за много скучен и бързо го изоставаха. Гошо не търсеше тяхното прителство, излягаше се на тревата и се втренчваше в нищото.

Леля му реши да го разнообрази и му купи играчки, но Гошо поигра малко с тях и се завърна към обичайните си занимания. Подреждаше предметите от масата: две чаши, пепелник, ваза, няколко кламера, лъжица по някаква си своя логика, смяняше местата им, образуваше фигури с тях и така по цял ден.

През нощта заспиваше прегърнал едно старо проскубано, плюшено мече.

Понякога леля му се опитваше да наруши спокойството му. Предлагаше на детето да излязат на разходка, да отидат до магазина, но Гошо вдигаше само рамене, изненадан от активността ѝ.

Веднъж тя трябваше да посети една жена, която живееше в края на селото.

– Искам да остана в къщи, – каза детето.

Тя не пожела да го остави.

– Тръгваш с мен, – настоя лелята.

Но Гошо не отстъпи:

– Искам да остана у дома. Не ме е страх да бъда сам. Мечето ще ме пази, – погледна умоляващо леле си. – Няма да отварям на никого.

Изведнъж лелята се ядоса, заради упорството, за отчуждението му, заради флегматичния му нрав, за липсата му на какъвто и да било интерес към останалия свят.

– Идваш с мен, – извика тя. – Няма какво повече да говорим.

– Не, лельо, оставам, – каза тихо и търпеливо Гошо.

Нима лела му не можеше да схванене нещо толкова просто?

Тя му удари един шамар по бузата. Продължи да го удря с двете ръце по раменете, гърба. Удряше го силно в яростта си.

Гошо изтърпя мълчаливо пороя от удари. Изчака гневът ѝ да мине, а след това я погледна с широко отворените си очи и я попита:

– Защо толкова много ме мразиш?

Леля му се сепна. Разплака се и го прегърна. Целуна го по главата и му разреши да остане в къщи. А когато се върна, след по-малко от час, му каза:

– Извинявай, бях много груба с теб.

– Няма нищо, – каза Гошо. – Всеки се ядосва.

След няколко дни, когато майка му дойде да го вземе, леля му го целуна с много любов по двете бузи. Гошо отвърна учтиво с целувка, но със стиснати устни.

Те бяха степни хора. Оскъдната си покъщнина пренасяха на коне и камили. Земята бе оскъдна на растителност и вода, за това често сменяха местата на юртите си, като търсеха нови пасища за добитъка си.

Нямаха писменост. Историята на рода се предаваше от един на друг пазител на родовата памет, който запомняше всичко наизуст, това, което е билo преди и което се случва сега. Така наречените поети запечатваха тази история на народа си в песните, които пееха край огньовете. В тях те пееха за юначни мъже, силни ханства, гладни години, дни на мъка и болести.

Такъв поет бе и Жиенбет. Той не стана хански поет, но ханът го ценеше повече от другите поети, защото не можеше да забрави как бe преследван в степта и младият поет му бе направил голяма услуга.

Бурно течеше животът на певеца. Колкото и пратеници да пращаше хана да го издирят, всички се връщаха с празни ръце.

Минаха две години. Певецът бе докаран с примка на врата и с искане да бъде съден. Ето какво му докладва война, преди да вкара вътре вързания поет:

– Жиенбет се влюби в 17-годишната дъщеря на нашият господар Харун. Ти знаеш, че певецът е известен с чудния си глас из цялата степ, но е последния бедняк между нас, има само кон и звънката си домбра. За да не плаща откуп, той грабна красивата дъщеря на господаря и я отведе в планината. Харун се ядоса и веднага изпрати потерия. Бегълците бяха заловени, но тъй като знаеме, че ти, хане, имаш слабост към певеца, не го убихме на място.

– Какво си направил Жиенбет? – попита ханът, когато го въведаха в ханската юрта.

– Може ли певец да говори с вързани ръце?

Ханът заповяда да развържат ръцете му. Жиенбет грабнал своята домбра и се защити със следната песен:

“ През навъсените есенни дни ходят овни и космати камили. През пролетните бурни дни се раздвижват могъщи бикове и бързоноги коне. Певецът е изпълнен с любов цяла година и в летния зной, и през лютата зима. Опиянен от любов се озовах пред тебе, хане. Вземи ми главата, убий любовта.“

Ханът се усмихна и се обърна към бащата на момичето:

– Какво ще стане като убиеш дъщеря си и зет си? Ще залепиш ли счупената пила? А, че е счупена, няма съмнение. Не е ли по-добре да простиш?

Прости бащата на невястата, но двамата млади избягаха далече от хората. Заживяха в подножието на планината. Жиенбет стана любимец на народа, защото не ходеше по богатите сватби. Но не оставяше сватба на беден човек от степта бе своята сладкогласна домбра и пълнеше сърцата на хората с радост.

Двама почиващи на австралийския остров Ротнем туристи от Франция били глобени 4 хиляди долара за тормоз на квока.
24-годишният Тибо Валет и 18-годишният Жан Батрикян плашели животното с огън за собствено забавление. Те поднесли огъня на запалката към квока, но то успяло да се укрие.
Французите станали обект на съдебно преследване за жестоко отношение с представители от Червената книга, след като публикували видиоклип как плашели животното.
Първоначално Валет и Батрикян били застрашени от пет години затвор и глоба от 50 хиляди долара. Въпреки това австралийският съд взел под внимание, че късоопашатото кенгуру не е пострадало и дали по-лека присъда. По време на процеса двамата французи твърдели, че изобщо не са искали да подпалят животното, а просто само да го сплашат.
Живеещите в Австралия представители от семейството на кенгуруто са станали популярни в мрежата преди 2015 г., благодарение на необичайните си мимики на лицето. Те умеят да се „усмихват“.
Мого от пътешестващите по тези места снимат животинчетата и ги пускат по Интернет. Този вид кенгуру са дружелюбни и не се боят от хората, но са беззащитни пред хищниците, за това са от видовете, застрашени от изчезване.

Разходиха се покрай оградата на малка нива, а след това седнаха на два камъка, които като че ли нарочно бяха сложени там за почивка. Младият бе висок, с широки рамене, здрави ръце, буйна черна коса и остри черни очи. С него бе слаб, с побелели коси, старец. Той бе видял много и помнеше още времето, когато със семействата си шепа хора дойдоха и се заселиха по тези места.

– Жени и деца, вървяха в колона през селото, – върна се в спомените си назад старецът, – лицата им бяха уморени и измъчени. В ръцете си носеха малки торби с пръст и тор. Притискаха ги към гърдите си, сякаш бяха драгоценно богатство.

– От къде са ги взели? – размърда се маладежът неспокойно на мястото си. – За какво са им били?

– Бяха ги събирали в далечни долини, давайки за тях овце, монети и кожи. Смятаха да посипят твърдите скали на това място със скъпоценната пръст, та земята да роди зърно и народът да има какво да яде.

– И сега е скалисто това място, – засмя се младежът, – а нивите висят над безната.

– Тогава хората се връзваха на верига и се спускаха към малката площ, – ръцете на старецът потрепераха при спомена. – Внимателно с ръце ръсеха пръстта върху скалната почва.

– Но нали един по-силен вятър би отвял всичко това? – младият човек учудено погледна старецът.

– Над бъдещите ниви, – кротко продължи старецът, – бе изградена груба ограда, която да ги пази от вятър и лавини. Така се раждаха нивите сред тези обрулени, озъбени скали.

– Навярно не са били много големи, – каза младежът.

– Три крачки широка и четири крачки бе почти всяка новообразувана нива, – протегна ръка старецът напред, сочейки малките участъци земя. –  Това бе най-ценото богатство на нашият народ.

Старецът погледна към мъжете надвесили се над малките ниви и каза:

– Призори мъжете излизаха на нивичките си. Селянинът дълго се моли преди да започне работа на придобитата земя.

– А когато духнеше вятър, оградите успяваха ли да запазят натрупаната по скалите пръст? – попита младежът.

– Задухаше ли силен вятър, жените донасяха одеяла и ги разстила върху скъпоценната пръст. Галеха семенцата с малките си длани и с мънички коси скъпернически отрязваха поникналите стръкове.

– И от това сте правели хляб? – изненада се младият човек.

– Мелехме зърната, а жените месеха и печаха плоски продълговати хлябове.

– А защо слагате паричка в първият хляб? – попита младежът, който бе видял как този, който печеше хляба, бе пъхнал монета, не в кой да е хляб, а точно в първия.

– Това беше за всеобща благодарност за чудото.

Старецът бе разказал историята на народа си на този младеж, който бе дошъл и бе решил да се засели по тези места.

Стаматов я слушаше внимателно и я наблюдаваше с интерес. Беше много по-възрастен от нея и бе видял много неща през живота си.

– Защо майка ви се е омъжила за мъж, който изобщо не е искал да си стои в къщи, а да пътешества по света? – попита я Стаматов.

– Тя не е знаела това, когато се е оженила за него, – защити Елена майка си. – Изглеждаше като мъж, който би се справил със всичко, коео би му се изпречило. Оцелявал е в джунглата само с едно джобно ножче. Това, което не можеше да преживее е заседналия живот в семейството си. Всеки ден да работи от девет до пет, за него беше ад. Опитал се да бъде добър съпруг, когато преуспял в кариерата си. Дори се преместили в столицата, но майка ми издържала, докато забременяла. Когато мама била бременна в осмия месец, баща ми получил задача и заминал. Тя си събрала багажа и си тръгнала. След това той много често идваше при нас и беше много хубаво.

– А сестра ти Елеонора?

– Ние бяхме близначки. но бяхме различни емоционално. Елеонора я нападна куче. През какво ли не мина и това я направи плашлива.

– Интересно, – не се стърпя Стаматов, – били сте различни, а обличахте ли се еднакво?

– Майка опитваше, но баща ми беше против. Той смяташе, че всеки човек е индивидуален и трябва да му се зачита това право.

Елена погледна към градината и дълго мълча. Стаматов не посмя да наруши настъпилата тишина. Изведнъж Елена трепна, усмихна се и каза:

– Той ме научи на много неща. Ловяхме заедно риба и ходехме на лов. Разказваше ми за звездите, за дивите растения, истории за далечните места, където е бил.

– А учеше ли сестра ти?

– Опитваше се, но тя не откликваше. За нея историите му й напомняха, че утре, когато се събуди, той може да е отишъл нанякъде.

– Явно ти си била негова любимка.

– Да. Той беше доминираща личност, дори когато го нямаше в къщи. Майка ми се опитваше да се справя с нещата, но не успяваше.

– Навярно Елеонора е негодувала срещу отсъствията на баща ти?

– Мисля, че го мразеше, заради състоянието на майка ми, а и той като изчезнеше, нямахме много пари.

– Баща ти малко ли изкарваше?

– Не знам, но ни изпращаше малко, а когато се върнеше ни носеше големи подаръци.

– А майка ви работеше ли?

– За малко време. Първо беше келнерка, после в една пералня, но след това започна да пие и нищо вече не я интересуваше.

– А защо баща ти се е оженил за нея?

– Тя беше много красива. Отвън изглеждаше като екзотична принцеса, но от вътре ….. нищо особено. Тя искаше мъж, който да ѝ осигури къща и всяка вечер да се прибира в дома си в пет и половина.

– И Елеонора ли искаше същото?

– Абсолютно. Тя си намери такъв съпруг, който ѝ даде всичко това.

Елена не беше млада, може би към четиридесетте, а Стаматов скоро щеше да навърши шейсет. Тази вечер ги събра една маса пред чаша бира. Те бяха напълно различни хора, имаха напълно различни интереси, но имаше нещо, което ги обединяваше и това беше самотата.