Животът ни не се ограничава до един месец или една година. Затова и най-малкия компромис със сърцето води до рана за цял живот белег, който с всяка следваща година става все по-голям, а болката не стихва.
Вие можете да я гоните и затрупвате на дълбоко, за да не я усещате. Можете да се напивате и да убивате мозъка си. Може да я използвате като храна и да натрупвате броня от мазнини. Можете да правите с нея каквото си искате, но все едно тя никъде няма да отиде.
И викът на душата ви ще става все по-силен и по-силен. А Вашият живот ще се превръща в кошмар.
За това най-важното за нас, което е трябвало да ни научат родителите и учебните заведения, е какъв е моят потенциал и как трябва той да се изразява.
Всики други тайни и секрети, с които са препълнени Интернет и книжните лавици, са безполезни, ако не а свързани с вашия уникален потенциал.
Всеки има свой набор от уникалности. Това не е стока, която се продава в универсалния магазин зад ъгъла. Всеки човек е особен и неповторим.
Вие не трябва да се страхувате да дадете свобода на вродения си набор от способности. Ако разберете това, вие никога не бихте продължили да живеете така, както сте живели до сега.

Нина беше бременна в четвъртия месец. Външно не се забелязваше много. Тя беше пълничка и за това стомахът ѝ не се открояваше ясно. Когато приятелят ѝ разбра за положението, в което се намираше, изпадна в шок.
Предлагаше ѝ няколко пъти да махне детето, но тя отказваше. Той я молеше, казваше ѝ:
– Това дете ще разбие кариерата и живота ми.
След това започна да я напада и оскърбява. Повтаряше ѝ:
– Грам стотинка няма да ти дам за него. Никога няма да го призная за свое дете.
Нина плачеше много, даже по едно време, за да престане този натиск, беше готова да абортира, но майка ѝ я спря:
– Няма нищо страшно, ще го родиш, ще го отгледаме и възпитаме, и без негово участие.
Подкрепата от майка ѝ я успокои, даде ѝ нови сили и тя реши да роди детето, независимо от всичко.
С приятеля си не се бе виждала цял месец. Срещна го в универсалния магазин. Беше с родителите си, но и тримата се направиха, че не я познават и я подминаха без да я поздравят. А по-рано родителите му бяха толкова приветливи и добре настроени спрямо нея.
Нина се разплака. Стана ѝ много мъчно. Не можеше да си обясни, как това може да случи? Раждането на едно дете е истинско чудо. Някои двойки не могат да имат деца, лекуват се и правят разни изследвания. Много семайства взимат деца от детските домове и ги правят част от тяхното семейство. Други прибягват до инвитро, не това не винаги помага.
А сега те имат дете и баща му не ще да чуе за него.
Нина постояно плачеше, но тя разбираше, че трябва да е силна. Трябваше да мисли не само за себе си, но и за малкия човек, който носеше в утробата си.
Веднъж Нина отиде при генеколога за поредния преглед. Когато излезе от клиниката заваля силен дъжд и тя повика такси. По пътя за в къщи, тя разговаряше с шофьора на таксито и му сподели мъката си. Нищо чудно, че някои таксиметраджии стават истински психолози. Той я изслуша внимателно, а след това каза:
– Бих му ударил един токат на този в зъбите. Ще му изкривя физиономията, за да разбере, че не трабва да изоставя бременно момиче. Трябва да носи отговорност за това, което е направил.
Когато пристигнали до дома ѝ, Сашо, така се казваше шофьора на таксито, поиска телефония ѝ номер и я попитал:
– Мога ли да ви звъна някой път.
Нина не се замисли много, на едно лисче записа номера си и му го даде.
След три дни Сашо позвъни и ѝ предложи да се поразходят. Тя се съгласи. Така те започнаха често да се срещат. Между тях нямаше нищо интимно, срещаха се като стари приятели. Сашо ѝ даваше сили, помагаше ѝ и я подкрепяше докато тя роди.
Нина роди и нарече сина си Александър. В този момент тя беше найстина щастлива, разбирайки, че няма нищо по-прекрасно от това да държиш дете в ръцете си. Дойде и Сашо. Той взе детето, прегърна го, а по бузите му потекоха сълзи. Повярвайте, в такива моменти животът може да ви даде много повече.
Сашо застана на колене и каза:
– Нина, знам че веднъж са те предали и изхвърлили и сега трудно би повярвала на кой да е мъж. Сега ти имаш дете и съвсем не ти е до какви да е взаимоотношения. Но аз те обичам. Обикнах е още първия път, когато те видях и със всяка нова среща любовта ми към теб растеше. Аз обикнах сина ти, той е дълбоко в сърцето ми. Би ли се омъжила за мен. Аз ще приема детето като свое. И ние ще бъдем семействао.
Минаха три години и те са много щастливи, а тя пак е бременна.
За умните мъже децата са радост, а за глупавите тежест.

Група младежи възбудено обсъждали въпроса: „За колко време може да се прочете Библията?“
Един от тях настоявал:
– За един месец е напълно възможно.
Друг упорствал:
– Може и за седмица.
Един младеж дълго мълчал и слушал дебата. Накрая попитал:
– А може ли Библията да се прочете за една нощ?
До него слабо къдрокосо момче се засмяло и отговорило:
– Може, ако ноща е полярна.
В областите между полюсите и полярните кръгове, за определен период слънцето не залязва 24 или повече часа. На самите полюси белите нощи продължават по 6 месеца. Със същата продължителност е и обратното явление: тъмните дни през зимата.

Тръгна слух из гората, че след месец ще настъпи края на гората.
И …. започна се. Зверовете зарязаха делата си, не чистят домовете си, на лов не ходят.
Лисиците и вълците ходят гладни и не хранят децата си. А защо им е, нали скоро идва края на гората?
Катериците по същата причина не събират зимнина…..
Но мина месец, след него втори, а гората си стои такава, каквато си е.
Разбраха животните, че нищо няма да стане, но зимата е вече на прага. Искаха да намерят виновния, но къде да го търсят?
Трябваше някак си да се приготвят за зимата.
Така и настана края, не на гората, а на тези, които живееха в нея.

Продължителен звън на телефон:
– Здравей, моля те, не затваряй!
– Какво искаш? Нямам време за приказки, казвай по-бързо!
– Днес бях на лекар …
– И какво ти каза?
– Бременна съм в четвъртия месец.
– Мога ли с нещо да ти помогна? Не искам никакви проблеми, абортирай!
– Казаха ми, че вече е късно. Какво да правя?
– Не ми звъни повече!
– Как така….? Ало….ало.
– Абонатът не отговаря. Моля обадете се ….
Изминаха 3 месеца.
– Здраевей, мъниче!
– А ти кой си?
– Аз съм твоя ангел хранител.
– А от кого ще ме пазиш? От тук няма къде да избягам.
– Много си интересен. Как я караш?
– Аз съм добре, но мама всеки ден плаче.
– Не се притеснявай, възрастните все от нещо са недоволни. Ти по-добре спи, набирай сили, ще ти трябват.
– А ти виждал ли си моята майка? Каква е тя?
– Разбира се, аз винаги съм до теб. Тя е красива и много млада.
Минаха още три месеца.
Жена мърмори под носа си:
– Какво ще правиш сега? Вече силно рита вътре…., втора чаша разлях…. и силен алкохол няма да ми помогне……
А някъде там вътре се обажда тихо гласче:
– Ангел, тук ли си още?
– Да, няма да те оставя.
– Днес на мама много ѝ е лошо. Цял ден плаче и се ругае сама.
– Не ѝ обръщай внимание. А ти готов ли си да видиш белия свят?
– Изглежда вече съм готов, но много се боя. Мама много ли ще се разстрои, когато ме види?
– Какво говориш, тя непременно ще ти се зарадва!? Нима може да не обикне такова мъниче като теб?
– Ангел, как е навън?
– Сега е зима. Наоколо всичко е бяло, падат красиви снежинки. Ти скоро ще ги видиш.
– Ангел, аз съм готов да ги видя.
– Давай малкия, чакам те!
– Ангел, много ме боли и се страхувам …..
Жената взе да охка и да пъшка:
– Ох, мамичко, много боли! О, помогнете ми ….., няма ли кой да ми помогне? Какво мога да направя тук сама? Помогнете, много боли…

Детето се роди бързо, без чужда помощ. Всичко ставаше накрая на града близо до последните блокове.
– Сине, – каза жената, надвесила се над новороденото, – не ми се сърди. Къде да отида с теб? Животът е пред мен. За теб няма значение, ти ще заспиш и това е всичко …..
– Ангел, къде отиде мама?
– Не зная, не се притеснявай, тя сега ще се върне.
– Ангел, защо гласът ти е такъв? Плачеш ли? Ангел, повикай мама, моля те. Тук е много студено.
– Не, момчето ми, аз не плача, така ти се е сторило. Сега ще я доведа. Ти не заспивай, викай силно!
– Но мама каза да спя и да не плача.
През това време в близкия пет етажен блок, в един апартамент, спорят мъж и жена:
– Не мога да разбера, на къде си тръгнала. На улицата е тъмно. Станала си нетърпима, откакто се върна от болницата. Не сме единствените, хиляди двойки са безплодни като нас. И те някак успяват да живеят са тази болка.
– Моля те, облечи се и да вървим.
– Къде?
– Не зная. Просто чувствам, че трябва да вървя. Повярвай ми, моля те!
– Добре, но това е за последен път. Чуваш ли ме, повече няма да тичам след теб, като куче на каишка.
Излязоха от входа. Жената вървеше с бързи крачки напред. След нея бавно пристъпваше мъжът ѝ.
– Скъпа, имам чувството, че вървиш по отдавна избран маршрут.
– Няма да повярваш, сякаш някой ме води за ръка.
– Плашиш ме. Обещай ми, че утре целия ден ще бъдеш в леглото. Аз ще позвъня на лекаря.
– Тихо ….чуваш ли, някой плаче?
– Да, от тази страна, чува се плач на дете!
Ангелът прошепна:
– Мъниче, плачи, силно викай! Твоята майка се е заблудила, но скоро ще те намери!
– Ангел, къде си? Виках те! Тук ми е много студено.
– Ходих да викна майка ти. Тя вече е наблизо.
Жената нежно промълви:
– О, Господи, но това наистина е детенце! То съвсем е замръзнало, да вървим по-бързо в къщи! Милият Бог ни е изпратил детенце!
Детето едва доловимо каза:
– Ангел, гласът на мама се е изменил?!
– Свиквай, мъниче, това е гласът на истинската ти майка!