Имало едно време един гарван. Но той искал да стане бял на цвят. Видял как жените се пудрят и решил да опита, и той като тях.

Гарванът се овъргалял в пудрата, но прахът не се задържали върху гладките му черни пера.

След това той отлетял до една локва и намазал перата си с кал. Но крилете му толкова натежали, че не могъл да излети и прасето едва не го смачкало.

Останалите гарвани започнали да му се смеят, но той не се отказал от желанието си да стане бял.

Накрая успял да се промъкне през прозореца на една мелница и добре се овъргалял в един чувал с брашно.

Когато си тръгнал от мелницата бил толкова бял, колкото си мечтаел.

– Вижте ме! – започнал да се хвали на другите гарвани. – Каква окраска имам! Какъв изискан цвят! Това много се различава от вашето глупаво черно.

Гарванът навирил човка и полетял, но се ударил в стената на мелницата.

Чуло се „туп“, а после „пляс“ и той паднал във вира зад мелницата.

Пляскал отчаяно с криле и едва успял да се спаси.

Когато излязъл на брега бил толкова черен, колкото и преди.

Желаещи да водят шедьовъра на полиграфското дело, могат да посетят в Унгария изложба, която има един единствен експонат, книга с тегло 1420 кг, височина 4,18 м, ширина 3,77 м, а когато е отворена дължината ѝ достига 7 м.

Тази гигантска книга има 364 страници. Тя е създадена от унгарско семейство Варга, което е използвало традиционни технологии за подвързване. За изготвянето ѝ е използвана хартия от хартиения завода в Австрия.

Листовете ѝ са изрязани с лазер, а съдържанието на книгата е отпечатано на  голям принтер, предназначен за билбордове.

Създателите на книгата баща и син са специализирали години наред  в технологиите с хартия. Габор Варга е получил докторска степен по  материалознание и технологии.

През пролетта на 2010 г., книгата е смятана за най-голямата в света. Този рекорд тя е държала в продължение на две години, докато в Дубай не са съдали петметрова книга.

Днес унгарският екземпляр се намира в малкото селце Szinpetri. Официалната резиденция на гигантската книгата е реставрирано помещение в бивша мелница, която е отворена за обществеността от 10-17 часа всеки ден, с изключение на понеделник.

Ежедневно изобретателите на водещи световни компании представят нови придобивки, които са направени с цел да направят живота на хората по удобен.
Днес ще ви представя една ходеща къща.
Това е необикновен дом на крака, който при необходимост може да се премества на всяко място по желание на собственика му.
Скоростта на предвижването на тази къща е равна на скоростта при обикновенно човешко ходене.
Тя е направена от рециклирана стомана и шперплат.
Нововъведението е оборудвано със слънчеви панели и малка вятърна мелница, които дават електричество за дома.
Управлението на тази подвижна къща се осъществява с помощта на специални сензорни панели.

Жена плаче:
– Господи, той си отива от мен!
Мозъкът и шепне:
– Мисли позитивно!
Жената продължава да плаче:
– Как позитивно? Той си събира дрехите…..
– Не реви, усмихни се…… И не размахвай ръце като вятърна мелница!
– Идиот, и куфара взима…. Всеки порядъен човек си взима само бельото и чорапите, а той и ризите поставя….
Мозъкът насточиво:
– Усмихни се!
Неутешима жената се чуди:
– Да му се хвърля на врата, а? Или на колене пред него да застана?
Мазъкът ядосано:
– Глупачка!
Женат нерешително:
– А може ли така?
Мозъкът не може да проумее какво има в предвид:
– Какво „така“?
– Ами, …. с тигна по главата?
– ? – недоумява мозъкът
Жената продължава с мечтата си:
– После ще го нахраня с бульон, горкичкия….Така месец два могат да минат. Може да свикне и да не си тръгне….
– Но това е престъпление, – уточнява мозъкът. …. Ами ако не прецениш правилно силите си.
– Е, няма да замахна силно, нали съм дама!
– Ти си силна и сама не знаеш в яда си колко силно ще удариш.
– Тогава кажи какво да правя, нали си толкова умен?!
Мозъкът продължава да настоява:
– Усмихни се и мисли позитивно.
Жената продължава да плаче:
– Какво позитивно има тук?
Мозъкът я успокоява:
– Усмихни се! Първо, ти не си сама, а свободна жена…
Жената ядосано:
– За какво ми е тази свобода?
Мозъкът по-настойчиво:
– Усмихни се!Свободата е прекрасно нещо. Ще се занимаваш само със себе си!
– Защо?
– Например бразилски ще научиш, ти винаги си мечтала да гледаш бразилските сериали без превода. На курс за ударни инструменти ще се запишеш, нали много искаше това.
Жената се замисли:
– И време за това все не ми достигаше…..
– Сама ще се разпореждаш с финансиите си, без да купуваш модерни американски въдици и да давеш вечните пари за ремонт на автомобила!
Нещо трепна в жената:
– Кожено палто ще си купя……и онези обувки, високите… – Избърсва сълзите си.
Мозъкът продължава:
– И с онзи младеж от правния отдел ще излезеш, той много те заглежда….
Жената се усмихва:
– Ще отидем в Макдоналдс, той скоро ми предложи. Коженото палто ще облека…… – жената се усмихна загадъчно.
– Няма да готвиш на никого, нито да переш миризливи чорапи и изпотено бельо….
Жената е щастлива само като си представи…:
– Маникюр, педикюр, маска на лицето, масаж…. И ще отида на екскурзия някъде, – тя се усмихва и цялата сияе.
Мозъкът я упреква:
– А тя нищо позитивно не виждала….
Изведнъж жената извика:
– О, жив да си! – усмихва се победоностно. – Ой, ой, ой!!!
Мозъкът е изненадан:
– Какво ти става?
Жената радостно откликва:
– Той стой с куфара на колене, краката целува!
– Чии крака?
– Е не на куфара! Казвам ти, никога няма да намеря такъв….. Иска прошка…… Желае да остане!
Мозъкът изпъшква:
– Ох!
Изведнъж жената се осъзнава:
– Как ще бъда тогава свободна жена? – плаче. – А курса по ударни инструменти? Коженото палто, онези с високите токета…. – ридае. – А онзи от правния отдел?
Мозъкът още по-настоиво:
– Мисли позитивно, само позитивно…..

Тя беше от многобройните работнички, които  по цял ден на тънките си крачета събираха храна за мравуняка. Всяко малко парченце бе неоценимо лакомство през студените зимни дни, когато наоколо всичко ще бъде бяло, а вятърът безпощадно ще фучи, опитвайки се да обърка и заблуди всяко непредпазливо подало се насекомо.

Слънцето препичаше изобилно, но мравката бързаше. Други и бяха казали, че на близо има нива. Тя беше скоро ожъната, но от класовете се бяха отронили не едно и две зърна.

Малко зрънце се спотайваше между стърнищата. То се отрони от един клас, защото искаше да избяга. Бе слушало не един път приказки, че класовете ги отнасят заедно със зърната, след това ги отделят едни от други, а зърната мелели на брашно, от който месят пухкав бял хляб. Бе чуло, че някои от класовете се ронели още на нивата и така не всички зърна отивали в мелницата. Тогава то полюбопитствува:

– А какво става с тези, които остават на нивата?

– О, те загиват затрупани от земята под снежната пелена на снега!

Сърцето на малкото зрънце се сви от болка и мъка. Някъде от страни се обади един стар трън:

– Те умират, но от тях израстват нови класове пълни със зърна.

– Колко е хубаво това!

И зрънцето се замечта. Видя се в непрогледния мрак на черната земя. Заспа затрупано под завивката на пухкавия сняг и след време се събуди. То беше нежно стръкче протягащо ръст нагоре. Мина време и в него зашумяха безброй гласчета. Това бяха малките зрънца.

А сега лежеше на голата земя и си мислеше дали ще се сбъдне всичко, което бе видяло.

Мравката радостно опря крака в нивата и си каза:

– Най-после стигнах! Ще си почина малко и ще го намеря….зрънцето за моя мравуняк.

Докато си почиваше погледа й бе прикован от зрънцето, което лежеше близо до нея. Радост изпълни сърцето й.

– Какво ще правиш с мен? – попита зрънцето.

– Ще те занеса в мравуняка, а там ще послужиш за храна през зимата, – отговори мравката.

Едри сълзи закапаха от очите на зрънцето.

– Моля те, покажи ми милост. Ако се изпълни най-голямото ми желание, ще се върна при теб не само, а със сто такива като мен.

Така и стана.