Архив за етикет: махалата

Защитникът

imagesЛили и Георги бяха притеснени. Бяха подочули, че престои побой между големия им син Станислав и известният хукиган в квартала Канарата, чието истинско име бе Димитър, който се славеше се като джебчия и пияница, а няколко пъти е бил клиент и на полицията.

Родителите на Станислав решиха да бъдат внимателни. За това и Георги не атакува направо сина си:

– Раздаването на юмруци не доказва правото ни, нито е израз на силата ни. По-добре  превъзхождай противника си духовно и морално.

– Това ми е напълно ясно, – ухили се Станислав.

След това сви ръце в юмруци и започна да подскача все едно беше на боксов ринг.

Това ядоса Георги:

– Не ме карай да ти трясно едно кроше, – и Георги подгони сина си.

Станислав прескачаше по две стъпала надолу и се заливаше от смях.

Георги се разтрепера и извика, малко преди синът му да затръшне външната врата:

– Никакви побоища! Ясно ли е?

– Остави го, нищо лошо няма да му се случи, – Лили се опита да успокои Георги.

Станислав се върна след два часа. Под едното му око имаше голяма синина.

– Добре те е подредил, – избухна Георги.

– Не прави трагедии за толкова малко нещо, татко. Юнак без рана не може, – опита се, да се пошегува Станислав.

Лили забеляза драскотините по едното рамо и гърба, прехапа устни и попита с тревога:

– На земята ли те събори?

– Да, събори ме, но после и аз го притиснах до земята, – с гордост каза Станислав.

Това ядоса Георги още повече и той повиши тон:

– Следващия път може и без око да останеш.

– Дължа го на теб, татко, – предизвикателно се обърна Станислав към баща си.

– От мен синини още не си носил, – натърти Георги.

Станислав се усмихна:

– Следвах съвета ти. За такива като Митето добрата дума е като масло в огъня, разпалва го още повече. Опитах се да обуздая животинското у него, но той ме удари много силно.

Георги наостри уши и вече по-спокойно каза;

– Разкажи ми всичко. Как стигна до това положение?

Станислав погледна баща си в очите и започна да разказва:

– Миналата вечер Митето заедно с двама от неговите бабаити приближиха до Маргарита и ѝ предложиха разходка накрая на махалата, в оня пущинак …..нали го знаеш. Един от тях беше леко попийнал и вдигна полата на момичето. Тогава не се стърпях и се намесих. Казах им: “ Не ставайте досадни, момичето с нищо не е заслужило такова отношение“.

– Предполагам, не са били много любезни след това, – каза Георги.

– Митето ме погледна кръвнишки и ревна: „Какво, ти да не си пазач на тази ….. развратница? С какво ви плаща?….. Не се намесвай, за да не ти размажа физиономията“. Бях побеснял и го предизвиках: „Ако можеш. Чакай ме утре по това време на същото място“. Митето се разсмя: „Какво дуел ли ми предлага’? Това е доста остаряло ….“. Не се стърпях и им извиках: „Стахливци!….. Фукльовци! Знаете само да заплашвате. Ако ви стиска елате!“ Митето ме изгледа презрително: „Ще дойда! Ти гледай да не забравиш да дойдеш“.

– Имаше ли и други там? – попита с тревога Лили. – Нямаше ли кой да ти помогне?

– Саирджии колкото искаш, – засмя се самодоволно Станислав. – Нямах нужда от тяхната помощ. Справих се абсолютно сам.

Това, което се бе случило бе доста опасно. Георги се чудеше какво да каже на сина си, за да го отклони от подобни инциденти за в бъдеще. Той разбираше, че синът му бе постъпил правилно, беше защитил едно безпомощно момиче, но побоя, нараняванията …..

В този момент Станислав изненада родителите си с контра аргументи:

– Нима когато пребиват някого пред очите ми, трябва да отклоня поглед в страни, както правят мнозина, все едно нищо не съм видял? Татко, ти не си ме учел да стоя безучастно в такива положения. Много пъти съм те виждал да помагаш на хората дори, когато това е било в твой ущърб.

Георги замълча, погледа му се замрежи от сълзи.

– Гордея се с теб сине, …….въпреки че не съм привърженик на побоищата, – каза Георги и прегърна сина си.

Ти си хранениче

В село всичко се знае. Ако се изкашляш на единия край, на другия вече знаят как си се изкашлял, колко дълго е продължило това и дали е имало допълнително нещо към случая. Излезеш от вратата и ако не те срещне някой комшия да те пита къде отиваш, то друг ще надзърне зад перденцето, за да каже после накъде си отишъл. От една страна това е добре.
Ако дълго време не излезеш от вратата, ще дойдат да видят дали не си болен или нещо лошо ти се е случило. Срещнат ли те натоварен като магаре, все някой ще ти се притече на помощ.
Но от друга, тази постоянна „осведоменост“, може дори да ти навреди.
Имаше в село едно семейство. Мъжът добър и трудолюбив човек, а жената милостива и отзивчива, на рана да я сложиш ще оздравее. Но имаха голяма мъка, нямаха деца. Накрая се решиха и си взеха едно. То бе весело и любвеобилно, на всеки ще се усмихне, на всеки ще подаде ръчичка.
Детето порасна, започна да се заиграва с децата от махалата. Веднъж то чу глас зад себе си:
– Ти си хранениче.
Детето не реагира, то не знаеше какво е това хранениче, но усети нещо зловещо и отблъскващо в тази дума. Тръгна към дома си, обронило глава. Влезе в стаята. Майката току що беше се прибрала от работа, а бабата се въртеше около яденето на печката.
Детето се повъртя малко и изведнъж изстреля:
– Какво е това хранениче?
Майката стреснато прехапа устни. Бабата се надигна, отправи взор към момиченцето и спокойно каза:
– Ето ние те обичаме, грижим се за теб и те храним, това е хранениче.
Черният облак слезе от лицето на детето и то усмихнато излезе на вън. Още същия ден, то отново чу:
– Ти си хранениче.
Този път детето се обърна, усмихна се и каза:
– Знам.
А душата му пееше: „Те ме обичат, грижат се за мен, хранят ме. Да, аз съм хранениче“.