Много хора смятат, че трябва да бъдат недоволни от себе си. Считат се за непълноценни и виновни, само защото нямат мотив за усъвършенстване и духовно развитие. Такива хора си мислят, че ако приемат такива като себе си, те няма да имат мотив да се променат, да растат или да се усъвършенстват.

Ако мислите така, погледнете първокласника и ще разберете грешката си. Никой от тях не се смята за непълноценен само за това, че не е в по-горен клас, защото той дори не може да предположи какво знаят по-големите ученици, а и не притежава техните способности.

Но всяко дете не би искало да остане на следващата година в същия клас. Няма никакво противоречие между необходимостта от по-нататъшен растеж и от признаването на факта, че нашите способности са временно ограничени.

Така напълно естествено е да възприемаме и обичаме себе си на всяка степен от нашия растеж и в същото време да не забравяме за по-нататъшно образование и развитие, спомагащо да станем по-добри на всички нива.

Желанието за растеж е естествен инстинкт, вродена потребност. Учените са забелязали, че когато човек узнае нещо ново, в мозъкът му се освобождават множество полезни химически вещества.

Учението доставя удоволствие, когато е естествено, обусловено от вътрешна потребност. То не е свързано със сраха от провал или чувство за непълноценост.

Съществуват и други мотиви за растеж. Това е любов към желанието да се твори. Дори и когато смятаме себе си за непълниценни, ние винаги имаме желание да творим.

Не ограничавайте себе си. Обичайте и се приемайте такъв какъвто сте. Ние всички сме първокласници в училището за духовно развитие.

В село всичко се знае. Ако се изкашляш на единия край, на другия вече знаят как си се изкашлял, колко дълго е продължило това и дали е имало допълнително нещо към случая. Излезеш от вратата и ако не те срещне някой комшия да те пита къде отиваш, то друг ще надзърне зад перденцето, за да каже после накъде си отишъл. От една страна това е добре.
Ако дълго време не излезеш от вратата, ще дойдат да видят дали не си болен или нещо лошо ти се е случило. Срещнат ли те натоварен като магаре, все някой ще ти се притече на помощ.
Но от друга, тази постоянна „осведоменост“, може дори да ти навреди.
Имаше в село едно семейство. Мъжът добър и трудолюбив човек, а жената милостива и отзивчива, на рана да я сложиш ще оздравее. Но имаха голяма мъка, нямаха деца. Накрая се решиха и си взеха едно. То бе весело и любвеобилно, на всеки ще се усмихне, на всеки ще подаде ръчичка.
Детето порасна, започна да се заиграва с децата от махалата. Веднъж то чу глас зад себе си:
– Ти си хранениче.
Детето не реагира, то не знаеше какво е това хранениче, но усети нещо зловещо и отблъскващо в тази дума. Тръгна към дома си, обронило глава. Влезе в стаята. Майката току що беше се прибрала от работа, а бабата се въртеше около яденето на печката.
Детето се повъртя малко и изведнъж изстреля:
– Какво е това хранениче?
Майката стреснато прехапа устни. Бабата се надигна, отправи взор към момиченцето и спокойно каза:
– Ето ние те обичаме, грижим се за теб и те храним, това е хранениче.
Черният облак слезе от лицето на детето и то усмихнато излезе на вън. Още същия ден, то отново чу:
– Ти си хранениче.
Този път детето се обърна, усмихна се и каза:
– Знам.
А душата му пееше: „Те ме обичат, грижат се за мен, хранят ме. Да, аз съм хранениче“.