Мирон изчака известно време. След това се поразходи надолу нагоре по улицата, когато най-сетне се появи трабанта на Лена.

– Миро сега нямам време, – каза тя щом отвори вратата.

Лена беше със слънчеви очила. Кремаво вталено сако покриваше част от сините ѝ джинси. Измъчена усмивка пробяга по лицето ѝ, когато видя подаръка в ръцете му.

Щом усети неотзивчивостта ѝ Мирон пусна пликчето в джоба си.

– Нова прическа, нов парфюм, това част от резервния ти план ли е?

Мирон усети, че се пошегува не на време. Настана неловко мълчание.

– Миро, имам работа, трябва да тръгвам, – разбърза се изведнъж Лена. – Утре ще се видим.

–  Не, – извика Мирон и я последва в жилището ѝ. – Работата може да почака. Трябва да говорим сега. Не мога да те оставя в такова състояние сама.

Лена свали очилата си, присви очи и го погледна с учудване.

– Спомняш ли как ми помогна, когато…..

Мирон не успя да довърши, защото Лена го прекъсна:

– Стига, Миро, това е смешно.

– За теб може би, но не и за мен. Ти бе първият човек, който въпреки стеснителността ми, се отнесе с разбиране към мен.

Двамата влязоха в стаята. Навсякъде имаше отворени кашони с багаж. На масата имаше папки с документи. Някои от нещата бяха извадени от кашоните. Етажерката отново бе започнала да се изпълва с книги.

– Няма ли да се местиш? – попита Мирон

Лена поклати глава.

– Това означава ли, че оставаш в нашия град?

– А къде другаде да ида? – извика гневно Лена и се разплака.

Тя мразеше да почва всичко от начало. Писнало ѝ бе от разочарования. Винаги даваше, а в замяна нищо не получаваше. Животът ѝ бе каша, пълна катастрофа. Всичко, което допреше се разпадаше. От връзките, които започваше с различни мъже, нищо не се получаваше.

Другите на нейните години имат семейство, деца, съпруг, а тя само провалени връзки и раздели. Времето ѝ отминаваше, а от това ужасно я болеше.

Мирон я прегърна и нежно я притегли към себе си. Тя не реагира, въпреки, че се чувстваше разкъсана от упорство, безсилие и наранена гордост.

– Миро, между нас никога не е имало нищо, – прошепна Лена.

– Напротив, – каза Мирон, – Между нас има нещо по-голямо от това, което двамата разбираме под „любов“.

– И кое е по-голямо от любовта? – иронично попита тя.

– Самотата, – каза Мирон и освободи Лена от прегръдката си.

Тя учудено го погледна. Лицето му бе озарено от последните слънчеви лъчи на деня. Трудно разбираема усмивка бе изписана на лицето му.

Изведнъж тя всичко разбра и реши да сложи край на всичко това. Повдигна се леко и го дари с истинска целувка. Той не се възпротиви.

В жестовете на Лена имаше нещо безпомощно и момичешко, за това Мирон бе готов да я подкрепя и да ѝ помага във всичко……

В ресторантите от веригата „Dick’s Last Resort“ интериорът е направен доста неудобно.

На масите няма покривки, а сервитьорите са доста груби спрямо посетителите.

Ако клиентът поиска салфетка, сервитьорът трябва да я хвърли на поискалия.

Въпреки това, веригата се развива успешно и вече наброява около 18 заведения.

Милена бе единствено дете, за това родителите я обожаваха. Баща ѝ от малка я учеше да стреля, да язди и да лови риба. Тя го обичаше много, но човека, с когото можеше да сподели всичко бе майка ѝ.

Милена стана много близка с майка си, когато беше в гимназията, а по-късно и в колежа.

Дори когато се ожени, тя се радваше на компанията на майка си. Когато се родиха децата между двете жени настъпи хлад. Милена така и не разбра на какво се дължи промяната, но враждебността ѝ към майка ѝ бе очевидна. Тя бе добре възпитана и никога не изявяваше явно с думи раздразнението си.

Мълчанието между двете жени задълбочаваше пропастта между тях. Милена не казваше нищо, защото не можеше да разбере причината за чувствата си и най-вече да избегне спора.

Майка ѝ също мълчеше, защото обичаше дъщеря си. Тя се страхуваше, че всеки явен разговор за случващото се само ще влоши положението.

Така в продължение на няколко години двете позволиха на една отровна неизвестност да изгори мостовете помежду им, а те се обичаха. Връзката им не стана нетърпима, но не беше както преди.

Разговорите на Мери с майка ѝ бяха приключили напълно.

Днес на гости у Милена бе дошъл стар приятел на баща ѝ. Тя много го обичаше и уважаваше още от малка.

Когато седнаха на масата бай Симо я попита:

– Как е майка ти?

– Изобщо не е добре, – сви устни Милена.

– Не искам да се натрапвам, – наведе глава старецът, – само исках да знам как е?

– Не искам да бъда лоша, – каза Милена. – Много пъти си ми помагал в живота, но сега не ми се говори за това …

– И все пак как е майка ти? – настоятелно попита бай Симо.

– Какво знаеш ти за майка ми? – изпъшка Милена.

– Скоро я посетих и знам как е, – каза старецът. – Бих искал да знам дали ти знаеш как е? Мога ли да знам защо се гневиш от сегашното ѝ положение.

– Щом си я видял, – сбърчи нос Милена, – знаеш, че майка ми е мъртва, само дето не е умряла. Мозъкът ѝ изцяло е изключил поради болестта. Тя вече не говори. Само спи, яде и ходи до тоалетната. Това, което търпи сега е жестоко и незаслужено. Защо още е жива? Подобно съществуване има ли някаква цел?

– Защо мислиш така? – попита старецът.

– Бог ни е забравил, иначе щеше да позволи  на майка ми да умре. В това състояние тя не е нужна на никого.

– Мислиш ли, че има макар и някаква малка причина, майка ти още да живее? – попита бай Симо.

– Няма такава причина, – отсече Милена.

Старият човек въздъхна дълбоко.

– Много от уменията, които днес притежаваш си получила от майка си. Не си ли благодарна на хората, които са повлияли в живота ти, за да бъдеш днес това, което си? Майка ти те учела да прощаваш, дори когато не приемат извинението ти. Прошката не се изразява само с дума, а с действие.

Милена въздъхна и махна с ръка.

– За нея ти си все още малко момиченце, което тя обича много, – каза старецът. – Нейните мисли не текат така, както твоите. Но душата ѝ е същата и тя все още е твоя майка. Тя тъгува по теб.

Милена плачеше.Сълзите ѝ свободно се стичаха по бузите.

Тя стисна с ръце едната ръка на стареца и каза:

– Благодаря ти. Не знам защо досега не съм разбирала това. Ще отида да я видя, непременно ще отида – и Милена още по-силно се разрида.

Калин си събираше мислите, докато разчистваше масата. Изхвърли боклука настани се удобно на стола и каза:

– Повечето хора вземат усложненията за претекст да капитулират. Когато не знаят какво да правят, не предприемат нищо. Човек си казва: „Това не е за мен“ или „Аз не мога да правя такива неща“ и спират. Но други, които мислят съвсем различно постигат изключителни резултати. Те знаят нещо много важно за затрудненията.

– И какво е то? – полюбопитствува Дамян.

– Такива спънки предшестват учението, – засмя се Калин.- Тревожните мисли, които ни смущават и обезкуражават са врата към разбирането за нещата. Само, когато упорстваш да се пребориш и справиш с нещата, които все още не можеш, ти ще постигнеш това, което други са се отказали да направят.

– Съгласен съм с това, – каза Дамян, – че щом хората се сблъскат с трудна задача, отстъпват и си казват: „Не мога да направя това“. Ти предлагаш фразата да се преобрази в „Все още не мога да направя това“, а това ще помогне ли?

– Когато човек схване разликата, – каза Калин, – пред него се отварят нови възможности в живота, различни от тези, което е имал до сега.

– Чакай, малко се обърках, – шумно въздъхна Дамян. – Според теб да се живее със или във несигурност е знак на зрялост за човека?

– Посредственият човек вижда, че започва затруднение, нещата се усложняват и обръща гръб на всичко. – започна да обяснява Калин. – Той винаги търси лесен път. Зрялата личност осъзнава, че най-големите награди са обградени със затруднения като стена. Тогава той си казва: „Все още не мога да се справя с това, то не е по силите ми, но аз ще работя, ще се уча, ….. докато стана такъв, че да мога да се преборя с проблема. Ще се боря, ще упорствам, докато пробия и достигна уменията, който ще ми осигурят победата“. Разбираш ли това?

– Така всеки може да стане страхотен родител, успешен мениджър, отличен оратор, …., – въодушеви се Дамян. – Не бива да позволявам на разочарованието от неуспешните ми опити да ме спрат, да стана такъв, какъвто искам.

Двамата мъже замълчаха. Дамян разсъждаваше усилено върху разговора, който бе провел с приятеля си. Калин знаеше какво ставаше в главата на другаря му и за това не го притесняваше. Той искаше Дамян по-добре да обмисли и осъзнае нещата.

Антон и Валери стояха пред прага на къщата и се двоумяха.

– Аз влизам, – заяви накрая Антон. – Ти тук ли ще останеш?

– Не и при този, вятър, – смънка Валери, – може и да завали. Влизам с теб.

Антон почука, но никой не се обади. Валери припряно натисна вратата и тя се открехна. Двамата без много да му мислят, се вмъкнаха навътре и зяпнаха от изненада.

Обграждаха ги стотици томове, наредени по земята и край стената. Имаше всякакви книги. Тънки и дебели, малки и големи, с различен цвят и на всякакви езици. Някои бяха обвързани с кожа, а други нямаха корици. Между тях се мъдреха папируси и пергаменти.

Натежалите рафтове съдържаха още стотици томове. Между натрупаните по пода книги се виеше тясна пътечка, която водеше до дървена маса. На нея също имаше книги, листове и принадлежности за писане. Дори леглото бе затрупано с книги.

На стола с висока облегалка седеше побелял мъж, който четеше. Той изобщо не бе забелязал влезлите младежи.

Антон се прокашля и старецът вдигна глава. Той затвори книгата и я остави на рафта зад себе си.

– След ден, изпълнен с четене, няма по-добър завършек от още едно добро четиво.

Валери възкликна:

– Не съм виждал толкова много книги на куп събрани.

– Те ми помагат да живея и да работя. Чрез тях намирам смисъл във всяко нещо. Ще ми се да имах повече време, да им се порадвам.

– Нямаме много време за книги, – призна Антон, – имаме доста проблеми, с които се занимаваме.

– Какво, покварата расте? – въздъхна старецът. –  Както казва един от древните поети „Ръждата изяжда пъпките“. И все пак не бива да губим надежда. Много мъдрост има в тези книги.

И старецът посочи натрупаните навсякъде ръкописи.

– Заповядайте, първо да ви нагостя, – усмихна се домакинът. – Чувам едри капки да тропат по прозорците, очаква се буря. А колкото за вашите проблеми, мисля, че ще може да се намери нещо, но ще трябва да ми гостувате поне няколко дни.

– Нямаме друга работа, – каза Валери, – но това, което ни притеснява, трябва да се промени или да се премахне.

– Да,- съгласи се Антон, – имаме нужда от мъдрост и то много.

Предстоеше им търсене, ровене, четене, но те знаеха, че рано или късно ще намерят лек за всяка болка. А това, въпреки бурята от вън, ги обнадеждаваше.