Баба Стефана влезе в кухнята, повдигна вежди и каза на Ема и майка ѝ:

– Какъв е този шум, който вдигате?

Но когато видя капака на тенджерата на пода, покрит с теракота и шала, който Ема бе свалила от очите си, разбра какво става. Двете бяха експериментирали, за да разберат дали слухът на Ема се е възвърнал.

Трите стояха смутени и се гледаха мълчаливо. Ема бързо излезе от стаята.

– Губиш си времето,  Ана, – каза баба Стефана. – Ако наистина искаш да и помогнеш, накарай Ема да се събуе боса. Дай ѝ възможност да усети вибрациите по стъпалата си.

Ана много уважаваше старата жена, все пак тя ѝ беше майка, но не винаги бе съгласна с нея.

– По-добре я изпрати с специално училище за нея, – продължи баба Стефана. – На двадесет километра от тук има такова. До там има редовен превоз, лесно ще я водим и прибираме у дома. Това училище е на повече от четвърт век, има богат опит.

Ана въздъхна, но нищо не каза.

– И на мен ще ми бъде тежко като замине, – каза с мъка баба Стефана, – но тя трябва да се научи да чете и пише. Там ще я обучат на езика на жестовете. Вече използва ръцете и цялото си тяло, когато разговаря с нас. Тя учи бързо, знаеш, че има доста пъргав им.

Баба Стефана постави ръка на рамото на Ана и с омекнал глас каза:

– Приеми я такава, каквато е. Престани да се самообвиняваш. За това, че Ема се разболя и изгуби слуха си, нямаш вина. Каквото и да опитваш, дори много силно да го желаеш, не можеш да върнеш слуха на детето.

Ана тресна капака на масата и започна да мачка шала в ръцете си.

„Аз сам ще я обучавам и ще реша къде да я изпратя, – мислеше упорито Ана. – Само аз съм виновна за нейното оглушаване, за това ще направя всичко, за да си върне поне част от слуха“.

Няколко банки напред Елена забеляза възрастна жена с посребрели коси, която старателно записваше лекцията на професора, наравно с другите. В почивката Елена се приближи към нея, да я разгледа по-отблизо.

Жената се обърна към девойката, усмихна ѝ се и уверено, като каза:

– Здравейте, красавице, аз се казвам Мария.

– Аз съм Елена, – усмихна се и девойката. – Интересно какво ви доведе в университет на такава „невинна възраст“?

– Дойдох тук да срещна обещаващ мъж и да му народя сюрия деца, – пошегува се на свой ред Мария.

– Наистина ли? – попита Елена и плесна с ръце.

На младото момиче много ѝ допадна възрастната жена и те станаха приятели. Заедно ядяха в стола и беседваха върху лекциите. Мария стана близка със всички младежи от групата. Те я уважаваха и с желание общуваха с нея.

В края на семестъра групата празнуваше успешно взетите изпити пред маса отрупана с лакомства.

Тогава някой предложи:

– Нека Мария да произнесе реч.

Възрастната жена се надигна и се пошегува:

– Забравила съм си пищовите.

– Ти знаеш всичко и без тях, – подхвана шегата и друг от младежите, – Хайде кажи ни нещо!

Мария за минута наведе глава, след това се изправи и започна:

– Ние не преставаме да играем, докато израстваме. Остаряваме, когато престанем да играем. Вашият успех се опира на младостта и щастието. Вие всеки ден трябва да намирате за какво да се усмихвате. На вас ви е необходима мечта. Когато престанете да мечтаете, ще умрете.

– Край нас има толкова много хора, който са мъртви и не знаят това, – намеси се едно русоляво момиче от групата.

– Има голяма разлика между стареенето и израстването, – продължи Мария, като се усмихна на обадилата се. – Може да сте само на 19 години, но ако по цял ден лежите и нищо не правите бързо ще остареете. Не е нужно да имаш талант или дарба, за да остарееш. Дарът се открива в това, да откриеш нови възможности за себе си в промените, които настъпват в теб. Старите хора не съжаляват за това, което са направили, а за това, което са пропуснали да извършат. От смъртта се страхуват само тези, при които надделяват нещата, за които съжаляват.

Мария седна на мястото си. Всички мълчаха навели глави.

Тази вечер младежите получиха „висше образование“, за което дори не бяха мечтали.

След традиционната овесена каша и упражняването в свирене на цигулка Шерлок скучаеше, а Уотсън четеше сутрешния вестник.

– Нещо ново днес? – попита Холмс.

– Банкер се самоубил. Намерен е мъртъв във офиса си.

– Я-я, нещо по-подробно, моля, – обърна глава заинтересовано Шерлок.

Мъжът лежал на масата, в ръката си държал пистолет. Един куршум е пронизал слепоочието му. Завесите плътно са закривали прозореца. На масата е светела лампа, а до нея е лежал диктофон. Инспектор Лестрейд натиснал бутона за възпроизвеждане и чул гласа на банкера: „Не мога да чакам повече разорения. Това е края“. След това следвал звук от изстрел. На масата имало известие за данъчна инспекция за предстояща проверка.

– Точно това ни трябва! – възкликнал Холмс.

– Но това е обикновено самоубийство!

– Не, това е убийство, с чието разследване ще се заемем!

Защо Холмс е решил, че банкерът е убит?

Днес ви се предоставя възможност да разгадаете мислите на известния детектив Шерлок Холмс. Не се отказвайте с мисълта, че вие не сте толкова наблюдателни като него. Просто помислете и се постарайте да разберете, какво не съответства на описанието.

За всички, които с нетърпение очакват развръзката предлагам ….

Отговор: Ако Лестрейд е чул гласа на банкера на диктофона, а след това изстрела, то някой е трябвало да върне записът в началото, а след това да изключи диктофона.

В горния ляв ъгъл на картината „Переэкзаменовка“ или „Повторен изпит“ стои репродукция на друго известно платно на същия художник – Решетников „Прибыл на каникулы“.

Освен това репродукция на картината „Опять двойки“ се намира в горният десен ъгъл на същата картина, висяща на стената. На нея е позирало същото момче.

Неговият главен герой седи зад масата в лятна селска къща и зубри, а през това време останалите деца играят на улицата.

Надя в детската градина се изявяваше като способно момиче и никой не се съмняваше, че тя е добре подготвена за училище.

Преди да тръгне на училище Надя премина стандартната проверка за готовността ѝ да се обучава. Това не е много сложно, но при Надя нещата се объркаха още от самото начало.

– Здравей Надя, – поздрави я изпитващият, – нека да започнем от по-лесното.

Психологът нареди на масата круша, ябълка, праскова и портокал.

– Как можем да ги назовем само с една дума? – посочи плодовете психолога и се обърна към Надя.

Момичето се уплаши и наведе глава.

– Добре, нека да продължим по-нататък. Ето сега на масата лежат краставица, патладжан, домат и картоф. Как всички тях можем да наречем с една дума? – отново попита психологът.

Надя се разтревожи и нервно започна да се върти на стола си.

– А черешата, малината и ягодата?

– Не си спомням, – тихо каза Надя и едва задържа сълзите си.

Тогава психологът се обърна към майката на Надя:

– Мисля, че не трябва да бързате да я пускате на училище. Нека остане още една година в детската градина.

Майка изгледа неразбиращо психолога.

– Та аз ѝ зададох най-елементарните въпроси, – каза психологът.

Майката погледна дъщеря си и я попита:

– Надя, ти наистина ли не знаеш как се наричат тези неща с една дума?

– А, май си спомних, – радостно възкликна момичето, – това са макети, модели ….