Един следобед Тони Лечев, специалист по белодробен рак разговаряше с една жена, която наскоро бе дошла в клиниката. Отчаянието и слуховете за някои изцерения, бяха подхранили надеждите ѝ. Последната ѝ шанс бе тук.

Тони умееше с удивително майсторство да представя канцерогенезатам раковата генетика и химиотерапия на всеки пациент, прекрачил прага на клиниката.

Този път негова пациентка бе Мария Стоянова. Тя бе на средна възраст. Бяха ѝ открили бронхоалвеоларен карценом. Пациентката  бе преподавателка по история. Имаше добри обноски и остър ум.

Лечев седеше срещу нея и ѝ рисуваше схема на случая ѝ, докато говореше.

– Клетките във вашите бронхи, – започна той, – са претърпели мутации, в резултат на което са започнали да се делят безконтролно. Така те са образували локален тумор. Ако бъдат оставени, ще претърпят нови мутации. В резултат на това ще придобият способност да се придвижват, да проникват в тъканите и да метастазират. Химиотерапията допълнена с облъчване, би убила повечето от раковите клетки, което вероятно би предотвратило появата на метастази в другите органи.

Лечев я погледна насърчително:

– В най- добрия случай клетките, – каза той, – носители на мутирали гени, ще умрат и ракът ще бъде излекуван.

Мария  погледна с изпитателен поглед Лечев. Обяснението му звучеше логично и издържано, но все пак тя видя, че в него имаше слабо място .

– Как лекарствата, които ми предлагате ще „спрат“ мутациите в гените? – искаше да знае преподавателката по история. – Как те ще знаят кои клетки са носители на мутации, за да убият точно тях?

Беше улучила онова разминаване, между научното обяснение на  болестта и лечението, което бе добре познато на онколозите. Вече толкова много години лекарите онколози бяха като в тенджера под налягане.

През всичкото това време онколозите не стояха със скръстени ръце, те се бореха за всеки човешки живот до последно. Беше станало ясно, че ракът не е болест, а много болести.

Това е война с един безформен и всепроникващ враг. В нея има победи и поражения, героизъм и арогантност. И както във всяка война има ранени, обречени, забравени и загинали.

Всеки иска да изявява своите таланти. Лесно е да се седнеш на дивана и да мислиш за себе си като талант, труден е въпроса как да изявиш това, което имаш.

Всеки народ си има свои определени таланти. Талантите това са отлични способности, които се разкриват с придобиването на опит. Те могат да бъдат дадени по рождение, но без тренирането им, не могат да бъдат изявени.

Композиторът Шаински постоянно е повтарял, че неговия „успех е ежедневен труд и нищо повече“. Едисон е казвал, че успеха е 99% труд и 1% талант.

Родителите направляват детето си, но Божия дар е свързан със свобода на избора. Независимо какво ще избере детето свой собствен път или насоката на родителите си, той ще изяви талнтите си, но за това е необходимо да прекара много време за изграждане на умения, навици, майсторство и овладяване на необходимите знания.

Паганини е един от стълбовете на виртуозното майсторство в изпълнението на цигулка. Но той имал една голяма слабост след цигулката. И това бил хазарта.
Заради пристрастеността си към хазартните игри стигал до там, че нямал пари даже и за храна.
Паганини бил излючително добър композитор, но този му талант бил засенчен от страстта към хазарта.
Николо Паганини, така майсторски свирел на цигулка, че мнозина смятали, че е подписал договор с дявола. Това предположение още повече се затвърдило, след като в завещанието на композиторът, който умрял през 1840 г., било открито желанието му – да не бъде погребан в гробище.

От свиренето на френският органист Луи Маршан толкова много се възхищавала немската публика, че всички твърдели, че той засенчва всички германски изпълнители.
До краля достигнали слухове за музиканта Бах от Ваймар изкуството, на който бил връх на майсторството. Йохан Себастиен Бах бил извикан в Дрезден и бил допуснат за слушател на концерта в двореца.
На концерта Маршан седнал зад клавесина и изпълнил една френска ария, допълвайкия с брилянтни вариации. Публиката избухнала в аплодисменти. След него поканили Бах да изпробва клавира.
Той седнал зад клавишите и залата замрял от удивление. Бах изсвирил същта композиция, която малко преди това бил изпълнил Маршан. Той я чувал за първи път, но това не му попречило да повтори без грешка всичките вариации на френския органист и дори да добави свои, много по-сложни и изкусни.
Историкът Фридрих Маруг написал за този период следното: „Маршан, който до сега не е срещал сред органистите друг равен на себе си, бил принуден да признае несъмненото превъзходство на своя съперник. Когато Бах придобил смелост, го поканил на състезние по свирене на орган като нахвърлял на един лист тема за импровизация. Господин Маршан не само не се явил в насроченото време, но счел за благоразумно да напусне Дрезден“.
Така творческия дуел не се състоял.
Победата била присъдена на Бах, което никак не се отразило на общественото му положенение.
Дрезден все още продължавал да се наслаждава на чуждестранните таланти и да харчат много пари за тях. А милостиво отпуснатите пари за Бах, така и не достигнали до него, губейки се из джобовете на дворцовите чиновници.

Австрийският пианист Паул Витгенщайн по време на Първата световна война загубил дясната си ръка.
След войната възобновил концертната си дейност. Той достигнал до такова майсторство, че можел да свири само с лявата си ръка.
Виртуозното владеене на техники за свирене на пиано помогнали на Витгенщайн да изпълнява произведения, достатъчно сложни даже за пианисти с две ръце.