Преди Рождество се водел диалог с децата в неделното училище за овчарите.

Учителят казал:

– Когато овчарите чули думите на ангела, оставили всичко и хукнали към Витлеем.

Едно момченце се обадило:

– А ако дойде лъв или мечка и започне да яде овцете на тези овчари?

– Овчарите си имат кучета, те наблюдавали овцете. Моя дядо е овчар, за това зная това, – казало друго момче.

– Те са оставили един от тях,  да ги пази, – добави едно луничаво момче. – Така каза майка ми.

Едно момиченце вдигнало високо ръка, искало да каже нещо. Когато учителят кимнал с глава, то бързо казало:

– Нашият Бог е толкова силен, че Той може да направи така, че лъва и мечката цяла нощ да спят и да не се събудят.

Нашата и домакинската работа със сигурност са необходими и важни, но помислете, ще се чувстват ли децата ни добре, ако мама е заета със своите много важни работи?

Ето ви един пример за това. Три годишно момиченце попитало майка си:

– Мамо, защо изобщо си ме родила, щом нямаш време за мен?!

Спрете и се замислете: „Наистина, защо съм родила тези деца?“

Децата са много чувствителни спрямо състоянието ни.

Ако майката е на ръба, ако в нея се е натрупало прекалено много умора и недоволство, ако майката се срива и от най-малкото провинение, детето се чувства виновно за всички наши беди.

Нашето състояние им сигнализира: „С мен нещо не е наред …..За всичко аз съм виновен…. Навярно мама не ме обича повече“.

Ето защо, за да бъде детето ни щастливо и да не се съмнява в любовта ни е нужно ние сами да се чувстваме добре. Ежедневно да се грижим за вътрешното си състояние и децата ни да знаят, че мама е щастлива, защото тя има точно тях, нейните деца ….

На Наталия ѝ бе безразлично какво става наоколо. Понякога си мислеше:

„Аз въобще нормална ли съм? Бих искала да се харесвам и да бъде себе си“.

Тя е прекрасна девойка, но …

– Защо никой не ме е научил да се ценя, да се хваля и грижа за себе си? – питаше Наталия.

Нейните родители не я бяха учили на всичко друго, но не и на това. Тя цял живот очакваше някой да я похвали, да получи добри оценки. Ако ги получаваше, тя се радваше и искаше още, а ако не успееше, още повече се стараеше, за да ги има.

Когато ѝ се караха тя плачеше. Тя беше толкова добра, а недоволството на околните я огорчаваше.

Но един ден тя усети нещо ново. Сякаш дълго бе спала и накрая се бе събудила.

Намери себе си и извика:

– Аз съм прекрасна.

– Ау, колко нескромно, – говореше и се бунтуваше нещо в нея. – Колко е некрасиво и ужасно.

– Само другите могат да те хвалят, себе си трябва да обвиняваш и изобличаваш, – това казваше майка ѝ, когато беше малка.

Да, ….., но сега тя се чувстваше прекрасно. Обичаше всички хора и бе готова да им помага във всичко и да им бъде полезна.

вечер, родители, апарат, топчици, морфин, жици, щипки, действителност, чудо, Ана бе само на година и пет месеца месеца. След менингита поличи инсулт и бъбречна недостатъчност.

Детето бе в болницата и в кома. Към него бяха включени машини, които поддържаха живота ѝ.

– Това не е Ана, а само тялото ѝ, което не може да диша самостоятелно, – каза лекарят.

– Това означава ли, че дъщеря ми е мъртва? – С насълзен очи попита Людмила, майката на момиченцето.

Лекарят само кимна с глава.

– Тогава нека нейните органи да послужат на някой друг, – каза тъжно бащата на момиченцето.

Така бе взето решение, Ана да бъде изключена от поддържащите я машини, а органите ѝ да се дадат за трансплантация.

За последната вечер, която родителите на Ана щяха да прекарат с нея преди да я изключат от апаратите, които поддържаха живота ѝ, майка ѝ купи топчици, които малката ѝ дъщеря толкова много обичаше.

Започнаха да изключват апаратите, лампите угаснаха. На момиченцето биха морфин.

Людмила прегърна освободената от жици и щипки Ана. Струваше ѝ се, че това е някакъв сън, а не действителност.

– Ана, ти знаеш колко много те обичаме, – Людмила вярваше, че дъщеря ѝ я чува…..

Детето бе толкова топло. Който и да я погледнеше, ще реши, че само е заспала.

Людмила целуна дъщеря си. И стана чудо. За изненада на лекарят и медицинския персонал момиченцето започна самостоятелно да диша.

Множество очи се насълзиха от възторг и радост.

Когато жената му позволи това.

Жените все по-често се оплакват, че не могат да намерят истински мъж. Но те просто не могат да дадат възможност на мъжете да имат предимство пред тях. В края на краищата, модерна жена е привикнала всичко да решава сама и не може да допусне някой да я командва.

Но понякога сценария на нашите родители се намесва в живота ни. Ако в семейството на мъжа за всичко е отговаряла майка му, децата веднага отивали за помощ при нея и без нейното съгласие нищо не се решавало самостоятелно, то и в своето семейство, такъв мъж без колебание ще отдаде лидерството на съпругата си.

Жени от патриархални семейства, ще се съгласят с ръководството на съпруга без колебание.

Какво да се прави, ако жена свикнала да решава всичко сама за себе си, привикнала да бъде капитан, а не помощник?  Много често тези жени по-късно се женят, защото не могат да намерят „точния мъж“.

Проблема не е в това, че няма наблизо достойни мъже, а просто защото жените не могат да допуснат, някой да доминира над тях.

Психолозите смятат, че в този случай жената трябва да започне да дава път на мъжа и постепенно да делегира някои лидерски отговорности към партньора си. Само тогава тя ще се почувства като истинска жена. Тя не трябва да се огорчава и да си мисли, че от този момент става подчинена.

Време е да включи женската мъдрост и са си спомни, че „шията управлява главата“. Ако жената често си спомня това и умело го прилага, това ще помогне да се избегнат множество конфликти в семейния живот, а брака ще бъде дълъг и щастлив.