Едно шест годишно момче много обичаше научните експерименти. То често правеше такива с родителите си и в детската градина.
Веднъж то дойде от неделното училище и с ентусиазъм радостно каза на майка си:
– Мамо, днес ни разказаха как Бог говорел на Моисей от къпинов храст и той не изгарял. В градината нямаме къпинови храсти. Нека да пробва на твоите рози, за да разберем как точно е станало!

Разбраха се заедно да изкарат празника. Николета пожела да поканят майка ѝ и родителите на Тодор. Той смяташе, че възрасните хора не умеят да се веселят на празник и ще бъде много скучно, но се съгласи.

Николета бе очарователна, мила и съобразителна. Купи подаръци за всички. Украси стаята с цветя. Помогна на майката на Тодор в готвенето и подреждането на масата. Шегуваше се с баща му.

Николета обръщаше специално внимание към майка си. Беше нежна и внимателна към нея. Наскоро двете бяха загубили много скъп човек и за двете – баща и съпруг.

Когато Николета остана насаме с Тодор, тя каза:

– Благодаря ти за всичко, което направи за мен и майка ми. Не говоря само за днес, а за всеки ден, откакто почина татко. Нямаше да издържа без теб, едва ли щях да преодолея болката и мъката, майка също.

– Няма защо, да ми благодариш, – каза смутено Тодор. – Ти знаеш колко много те обичам, а майка ти винаги съм уважавал. Тя е прекрасна жена. Възхищавам се на твърдостта ѝ в такъв труден момент.

Бяха се запознали преди три години, но смъртта на бащата на Николета, ги сближи още повече.

Сега Николета знаеше, че може винаги да разчита на Тодор и той никога няма да я предаде.

Вечерята беше привършила, но те седяха край масата и още бъбреха.

– Татко, – Боби неспокойно се въртеше на стола си, – всички книги от Библията първоначално са написани на различни езици, а после са преведени и на нашия език.

– Така е, – съгласи се бащата. – Римокатолическата църква се е опитала да забрани преводите. Не са искали хората като нас да четат Библията и да спорят със свещениците.

– Добре тогава, – подскочи Боби, – а къде са оригиналите?

– Какви оригинали?

– Оригиналните книги на Библията, написани на еврит и гръцки. Къде ги държат?

– Нямаме истинските оригинали, – поясни бащатата, – имаме само копия.

– Къде са копията тогава?

– На различни места в манастири, музеи, ….

– А не трябва ли да са на едно място?

– Има повече от едно копие на всяка книга и някои от тях са по-добри от други.

– Как може едно копие да е по-добро от другите? Не трябва да са различни, – изрази несъгласието си Боби.

– Различни са поради човешките грешки.

– Тогава кое  копие е вярно? Как да ги различаваме?

– Това става чрез текстово изследване. Сравняват се различни версии и се излиза с най-вероятностния текст.

Боби се ококори.

– Искаш да кажеш, че няма една неоспорима книга, в която са Божиите думи?! Хората спорят  и преценяват сами?

– Да.

– А от къде знаем кои са прави?

Бащата се усмихна, явно Боби го бе притиснал здраво до стената.

– Вярвам, – каза бащата, – че ако работят със смирение пред Бога, Той ще ги напътства.

Майката на Боби не се стърпя и се обади:

– Не спори с баща си! Още си момче, нищо не знаеш.

– Остави го, Диди. Нека пита, – бащата реши да успокои обстановката. – Имаме вяра, че Бог може да направи така, че Словото Му да достигне до нас във формата, която Той иска.

– Защо Бог не е помогнал на писарите да не правят грешки в копията, – още по неспокойно Боби се завъртя на стола, – ако наистина е искал да научим Словото Му?

– Някой неща не са ни дадени да ги разбираме, – каза баща му.

Боби беше набрал инерция и продължи:

– Ако преписвачите са правели грешки, защо да не ги правят и тълкувателите на текстовете?

– Трябва да вярваме, Боби!

– Трябва да вярваме в Божието Слово, а не на професорите по гръцки, – начумерено констатира Боби.

Майка му прибра няколко посивели кичури от челото си и се обърна към Боби:

– Значи ти си прав, а другите грешат?

Това силно жегна момчето, защото забележката бе напълно справедлива. Той знаеше, че не е по-мъдър от останалите.

– Разсъждавам само логически, –  запротестира Боби.

– Ох, тази твоя логика, – кимна майката с глава.

Боби наведе главе и остана насаме със мислите си.

Надя е само на пет години. Тя често моли майка си:

– Мамо, искам да имам братче или сестричка.

Майка ѝ обяснява:

– Разбери, скъпа, баща ти постоянно лети и ще си дойде скоро. А без баща ти не може да се появи братче или сестриче.

Надя бързо намери изход от ситуацията:

– Напротив, давай да си направим дете, а когато татко дойде ще му кажем: „Изненада“.

Катя тръгваше за работа преди осем. Отиваше един час преди останалите от персонала. Тя бе важна личност. Оглавяваше една от най-големите благотворителни организации в района и носеше отговорност за милиони левове. Събрани, за  да помогнат на хора в неравностойно положение. В живота ѝ не можеше да има по-важна цел.

Така бе възпитала и дъщеря си. Зорница още на дванайсет години, а братята й на шест и на осем, бе поела грижата за тях вместо майка си, която отсъстваше по много уважителни причини.

От Катя можеха да се чуят само наставления:

– Ще наглеждаш ли момчетата вместо мен, скъпа? Погрижи се Дидо да си облече якето.

– О, забравих! На Мони му трябва закуска за училище. Във хладилника има готово руло. Само го нарежи и ги опечи като добро момиче, нали ще го направиш Зори?

При това Зорница помагаше на братята си не само сутрин. Тя често бе в ролята на майка си и вечер.

– Оставила съм кутия със замразено задушено на масата, – нареждаше Катя по телефона. – Сложи го в тенджерата, когато се върнеш от училище и включиш газовия котлон на слаб огън, за да имаме какво да вечеряме веднага щом се прибера.

По- късно отново притеснена, Катя звънеше на Зорница:

– Ако Дидо се върне у дома с петна по униформата си, би ли я сложила в пералнята? Аз сама ще я простра. Трябва  да бъде чиста за утре.

Защо Зорница да затруднява допълнително майка си, която вършеше толкова важна работа? А и Катя оценяваше високо усилията ѝ.

– Ти си най-добрата дъщеря на света, Зори, и аз съм най-щастливата майка. Момчетата те слушат. Имаш добър подход към тях. На приятелката ми Николета ѝ е много трудно да направи кариера, защото си няма дъщеря като теб.

Зорница направо разцъфтяваше от похвалите. Стана най-добрата домакиня. Бе страхотната готвачка и чудесната помощница.

Само че сега, когато се обърнеше назад, към детството, а и към брака си, където правеше същото, се питаше: “ Не ме ли използваха повече от необходимото“?