Времето бе все още студено, но в градинката между блоковете се бе разгорещила оспорвана дискусия.

Това не бяха младежи, въпреки че между тях имаше и млади, а възрастни, чийто коси времето отдавна бе посребрило.

Най- настървено нападаше Крум:

– Ако наистина Бог ни обичаше, щеше да излекува всички. А всички ли са излекувани?

До него Марин, който пристъпваше от крак на крак, го подкрепи:

– Обичал ни! Тогава защо позволи на Павлин да загуби работата си? Той има четири невръстни деца.

– Тая дето я пеят, че Бог обичал всички хора, е вятър работа, – махна с ръка Радко. – Ето на Мартина мъжът ѝ я напусна и какво върна ли се след това?

– Е, да е само тя, – тежко въздъхна Марта.

– Аз така смятам, – заяви категорично Васил, – ако наистина Бог ни обича, щяхме всички да сме здрави, богати и лишени от проблеми.

Отрицателните изказвания май надделяваха в спора.

Трифон бе един от по-младите. Той не се стърпя и повиши глас:

– Доказателството за Неговата любов не е нито едно от тези неща, което искате.

– Тогава в какво? – обадиха се в хор няколко гласа.

Трифон се усмихна, потърка замръзналите си ръце, за да ги стопли и отговори:

– Доказателството за Неговата любов е, че докато бяхме грешници, Той изпрати Своя единствен, възлюбен Син да умре за нас на кръста.

Някои изпухтяха, други завъртяха пръст в главата си, но имаше и такива, които се замислиха.

Трифон ги огледа и попита:

– Бихте ли благодарили на Бог не само за това, че е казал „Обичам те“ с думи, но и че го е доказал на практика?

Този път нямаше присмехулни погледи и реакции. Всички бяха навели глави.

Бай Петър бе добър стопанин. В градината му растяха най-големите и вкусни плодове и зеленчуци.

По-младите любопитстваха:

– Кажи ни, как го правиш?

– И ние искаме да отглеждаме такива плодове и зеленчуци.

Старецът се усмихваше и кротко обясняваше:

– За да навлязат корените на растението по-надълбоко в земята е необходима точна комбинация от слънце и дъжд.

– Ако има много валежи, какво се случва тогава? – бързо попита Пламен.

– Ако има много дъжд, – започна да обяснява бай Петър, – корените не навлизат надълбоко за допълнителна влага, защото тя не им е нужна. А когато няма достатъчно дъжд, корените изсъхват.

– Не можем да контролираме дъжда, за слънцето да не говорим, – започна разпалено Тодор. – Тогава какво трябва да правим?

– Нищо, – потупа го по рамото бай Петър. – Бог, Който може да дава дъжда и слънцето на определеното време, разпределя Своята екологична смесица по начин, който предизвиква корените да търсят по-надълбоко вода.

– И какво излиза? Всичко зависи от Господа?! – възкликна Наталия.

– Така е, – съгласи се бай Петър. – По подобен начин слънчевата светлина от присъствието на Сина стопля душата ни с благословенията на Неговото присъствие, докато дъждът от милост и благодат ни освежават с животворната любов и прошка.

– Колко хубаво го каза, – плесна с ръце Радостина.

А старецът продължи:

– В тези сухи времена на необходимост нека да навлезем по-дълбоко в Божията любов, да изпитаме ново ниво на интимност, което идва само от вътрешната дълбочина на духовното укрепване.

Младежите мълчаха и жадно поглъщаха думите на бай Петър.

– Здравата коренова система на вярата процъфтява в дълбоката почва на Любовта на нашия Спасител, – настървено говореше старецът. – Исус винаги е с нас, Той дава най-доброто за живота ни, точно от това, което се нуждаем най-много.

Всички тези думи звучаха на младите като балсам, но те не стихваха:

– Независимо дали преживявате потоп от непосилни проблеми в отношенията си с другите или суша е овладяла духовната ви жизненост, имате достъп до живата вода на Господ Исус. Влезте дълбоко с корените на вярата чрез Неговата праведна река от любов и Светият Дух със сигурност ще укрепи вътрешното ви същество.

Симеон бе скръстил ръце пред гърдите си и мърмореше недоволно:

– Това живот ли е? Скапана работа.

Христо го подкрепи:

– Суров и на места миризлив, без всякакъв блясък.

Симеон продължи да негодува:

– Правя всичко възможно, за да се възползвам максимално от създалите се обстоятелства, но каквото и да правя, всичко се пропуква. Неприятности натискат от всякъде. На нокти съм от напрежение. Чудя се дали Бог има място за човек като мен?

– Ей, момчета, какво сте увесили нос?! – плесна с ръце Мая. – Отговорите ще намерите в Рождество, което е израз на безкрайната Божия любов към нас.

– Рождество, та Рождество, – намръщи се Христо. – Празникът свърши.

– Чуйте! – усмихна се Мая. – Няма място, където Божия Дух да не може да отиде. Има надежда и за най-закоравелия. Разстоянията нямат значение.

– Е, Той може да достигне всеки, но въпроса е как ние ще откликнем, – примирено призна Симеон.

– Любовта Му няма граници, – възкликна радостно Мая.

На лицата на Симеон и Христо изгря усмивка.

Скоро изписаха Фиданка от болницата. Предстоеше ѝ дълъг период на възстановяване.

Бе претърпяла операция за отстраняване на рак на хранопровода и стомаха.

Тя премина с пръст по белега върху тялото си и въздъхна. Скорошните спомени не бяха много приятни.

Лекарите бяха взели част стомаха ѝ. В резултат на това бе останал голям назъбен белег. Той разкриваше само част от работа на медиците.

Фиданка тъжно се усмихна и каза на съпруга си:

– Белезите са преживяна болка от рака или начало на изцерение.

– Избери, твоите да бъдат начало на изцеление, – посъветва я той.

– Знаеш ли, докато бях в болницата, често се сещах за накуцването на Яков, – призна Фиданка.

– Защо именно той? – попита я изненадан съпругът ѝ. – Какво общо има това с теб?

– Това накуцване представляваше смъртта на стария му живот в измама и началото на новия му живот с Бога.

– Какво? – ококори очи младият мъж.

– Това е краят на Яков и началото на Израел. Неговото накуцване го накара да се облегне на Бога, Който започна да се движи мощно в и чрез него.

– Интересни мисли, – поклати глава съпругът.

Фиданка вдигна ръце и тържествено произнесе:

– Господи, белезите ми са знак на Твоята любов.

Симо отново се бе провинил, но не изпитваше никакво угризение за случилото се.

Баща му го гледаше и тъжно клатеше глава:

– Замислял ли си се за значението на думата „изобличение“? – попита той сина си.

Симо апатично повдигна рамене, а баща му продължи:

– В синонимния речник я сравняват с “разкриване” или “засрамване”.

– Е и? – нетърпеливо попита Симо, очаквайки поредното мъмрене.

– Ти чувствал ли си се някога изобличаван от собствената ти съвест?

– Не, – твърдо отговори Симо.

– Баба ти едно време казваше: „Трябва някой да ти изкара кирливите ризи наяве“.

– Изобличението, действа негативно на човека, – напери се Симо.

– Ще ти представя друга гледна точка, – наблегна бащата, – тази на Соломон. Ако изобличиш някой, той ще те обикне.

– Как мога да обичам този, който ме засрамва? – Симо завъртя пръст, забождайки го в главата си.

– Погледни Бог, – посъветва го баща му. – Когато разкрива грешките ни, не се държи грубо с нас, не ни се присмива, точно обратното.

– Да, да Той казва истината с любов и грижа, – с насмешка прибави Симо.

Бащата въздъхна и продължи:

– Затова и целта на изобличението не е да раздава правосъдие и да лепва етикети, а да покрие слабостите със любов и да подкрепи изпадналия.

Симо махна с ръка, сякаш прогонваше досадна муха.

Бащата, макар че синът не приемаше думите му, го подкани:

– По – добре поискай от Бог да ти помогне да гледаш на изобличението през Неговите очи, защото “Бог изобличава онзи, когото обича”.