Прекрасна сутрин. Раните слънчеви лъчи, предвещаваха хубаво време.

Обикновено след нощна смяна Петър се отбиваше в цветарския магазин, за да зарадва любимата си жена с букет цветя.

Той бодро поздрави продавачката:

– Добро утро!

– Какви да бъдат цветята днес?

– Нека бъдат различни, – каза Петър. – Съчетайте ги по ваш вкус.

– Сигурно много обичате жена си, – каза продавачката, – щом всяка сутрин я събуждате с букет цветя?!

Петър смутено се усмихна и тъкмо да отговори, когато в магазина влетя запъхтян мъж.

– Та така …., – пое си дълбоко дъх мъжът. – Имате ли рози?

– Разбира се, – усмихна се продавачката.

– Спешно ми трябва една роза.

– Да ви я завия ли? – попита продавачката.

– Не, не е необходимо. Само трябва да заснемете видео – и като каза това мъжът ѝ подаде своя телефон.

Веднага след това взе да нагъва листчетата на цвета на розата и да пълни и двете си бузи.

Не изглеждаше много да са му вкусни, но все пак ги преглъщаше.

Петър заедно с другите ранни клиенти в магазина, наблюдаваха с интерес това представление и тихичко се смееха.

А нашият герой преглъщайки последното листо, обясни:

– Загубих на карти ….., но сега ще дойде друг, който ще трябва да изяде дръжката на розата.

Странен облог. Но щом са си дали дума, тя трябва да се спазва, дори човек да изглеждаш смешен в очите на хората.

На земята се бе настанила есента. Най-обикновена есен.

С нея е весело и приятно. Особено, когато тичаш по нападалите разноцветни листа, любувайки се на разноцветната гора, наслаждавайки се на ветрецът, който леко пощипва лицето ти……, но понякога е тъжно най-вече, когато стоиш зад прозореца и гледаш как зад него се лее дъждът.

Тази есен се оказа много дълга. Хората се умориха от чакане на следващия сезон.

– Кога ще дойде зимата? – питаха те. – Къде се забави?

А есента все още нямаше намерение да си тръгва.

Попръсне лек снежец, който веднага се разтопяваше. Завилнее за малко студения вятър из уличките на града, а след това отново слънцето стопля с лъчите си хората.

На главният площад вече поставиха елхата. Наближаваше Нова година. А есента все още властваше навсякъде.

Тя се радваше, без да обръща внимание на намръщените и недоволни лица на хората:

– Ще има празник! Не искам да си отида сега, та аз нито веднъж не съм срещала Новата година.

Есента не се завъртя на карнавала. Не трепна от страховитият вид на белобрадия старец

– Не искам да си отивам, не сега – нежно по детски се молеше есента.

– Но какво е Нова година без сняг, снежни човеци и зачервени детски лица? – питаха хората.

Накрая зимата не издържа и реши да прогони есента.

Настана ужасно време. Вятър разлюля дърветата. Редуваха се сняг и дъжд…. Зимата и есента  се бореха не на шега.

Накрая златокосата красавица с преплетени червени, кафяви и зелени нишки в премяната си се предаде. Тя си отиде, посипвайки улиците със сухи листа, тъжно виейки между голите клони на дърветата.

– Време е да си вървиш, – казаха ѝ хората. – Не упорствай, не лей сълзи и не упреквай зимата! Ела навреме, когато всички с радост ще те очакваме отново….

Слънцето ярко грееше, но лъчите му не топлеха вече така, но това не пречеше на двамата приятели Стамат и Нено да се разхождат в близкия парк. Разговорът им бе придобил доста сериозна насока. Ето чуйте сами.

– Какъв е смисълът на живота ти? – попита Стамат.

– Божият Дух придава смисъл на живота ми. Той ме употребява за фундаментални цели, както е употребил Синът Си за нашето спасение, – каза уверено Нено.

– Търсил ли си онова велико за теб, за което можеш да кажеш: „Бог ме призова за това и това…“?

– Ако търся това, спирам Бог да ме употреби по този начин, както Той иска.

– Но ако ме интересуват само собствените амбиции и мен самия, това лошо ли е?

– Това зависи от гледната точка, – засмя се Нено, – но ако наистина търсиш само това, ти няма да разбереш, от какво точно се интересува Бог. Съветвам те да загубиш интересът към себе си и да позволиш на Бог да те въвлече в своите глобални планове.

– Това означава да тръгна по Господния път, – замисли се сериозно Стамат.

– Ако тръгнеш след Него, ти няма да знаеш къде отиваш, но ще си спокоен и уверен в действията си.

– Нима наистина  Бог дава смисъл и цел в живота? – съмнението взе връх у Стамат.

– Той най-добре знае къде най-добре ще паснеш. Необходимо е само да му се довериш. и да не казваш: „Господи ще направя всичко , което искаш, но само не това….“

– Виж колко интересно се получава, ако сам се боря за това, което смятам, че ми е необходимо, трябва да положа прекалено много усилие, а може и изобщо да не го постигна.

– Но ако последваш Бога, в Неговите намерения, – бързо се намеси Нено, – ще видиш колко леко ще постигаш това, което правиш.

– Това означава напълно да му се доверя и да вярвам в Неговата благост?!

– Да така е.

– Да, но в мен има едно малко „ъгълче“, където се чувствам топло и уютно. От там Бог трудно би ме отскубнал, защото се страхувам нещо да не ме притесни или безпокои, измъчи или да ме накара да страдам.

– Довери Му се и сам ще се убедиш.

Така наречените тройни дъги са изключително редки. През последните 250 години е докладвано само 5 такива случаи.

Имайте предвид, че до 2011 г. много учени не вярваха в съществуването на тройни дъги. Но когато няколко хора успяха да уловят това явление с камерата на смартфона си, учените трябваше да преосмислят своите възгледи.

Създаден е нов метеорологичен модел, който потвърждава, че тройна дъга все още може да се образува в земната атмосфера, макар и рядко.

Учените установиха, че на теория е възможно да се формират дори 4 дъги наведнъж. И това предположение бе потвърдено веднага на една от фотографиите, направена от тях.

Какви са причините за този феномен?

Въпросът е в характеристиките на отразяването на светлината в малките водни капки.

Лъчите, които преминават през тях, обикновено са пречупени под определен ъгъл, поради което наблюдаваме обичайната дъга. Но ако част от светлината се отразява в обратната посока, се образува друга дъга.

Есента си отиваше. Слънчевите лъчи бързаха да дарят деня с поне малко топлина. Скоро щеше да застудее и снегът със своята бяла пелерина щеше да покрие всичко.

Велко се разболя и сега вардеше кревата. От болестта или това, че не можеше да се движи и да играе с другите деца, момчето залиня и нищо не искаше да яде.

Майка му Зорка много се тревожеше за сина си. Тя повика лекарят още, когато Велко не бе отпаднал на цяло. След прегледа, тя попита:

– Докторе, какво му е? Нищо не иска да яде и от ден на ден слабее.

– Ще се оправи, – усмихна се окуражаващо лекарят. – Купете му малко грозде.

– Но къде по това време да намеря грозде? – попита притеснено Зорка. – Дори и да го поръчаме от там, където все още го има, докато дойде, няма да може да се яде.

– Грозде има в царската градина, – уточни докторът.

Бедната жена взе малкото пари, които имаше и отиде до царския дворец.

Там стражите я спряха:

– Къде си тръгнала, жено? Тук не може да се влиза така.

– Дете ми е болно…..

– Махай се от тук! Това е царския дворец, а не болница, – прекъсна я грубо един от стражите.

– Но, моля ви…

– Отивай си, докато не ти се е случило нещо лошо, – заплашиха я стражите, без да я изслушат.

Царската дъщеря Мария чу гълчавата и отиде да види какво става. Тя видя бедната жена, която стражите гонеха от вратата.

– Стойте! – извика Мария. – Какво иска тази жена.

– Дъще, – падна на колена жената пред девойката, – синът ми е болен. Лекарят ми каза да му купя грозде. Каза ми че такова има само в царския дворец. Ето нося всичките си пари…

– Бедничката ми, ти си се объркала. Моят баща е цар, а не търговец.

Зорка трепна. Последната надежда, да помогне на сина си да оздравее, угасна в нея.

– Царят не продава грозде, той може само да ти го подари, – продължи девойката.

След това тя отведе жената в царската градина и от там и откъсна няколко грозда. Подаде ѝ ги и каза:

– Занеси ги на сина си! И нека той оздравее по-скоро.

Не трябва да превръщаме Господния дом в място за търговия. Нашият Цар не е търговец. От Него нищо не можеш да си купиш, защото Той ти дава всичко даром.