През Първата световна война много млади хора заминаха на фронта. Методи бе един от тях. Едва бе набол мъх по лицето му, а вече носеше пушка.

Един ден той бе изненадан от избухнал край него снаряд, който буквално го зарови. Намериха го в окаяно състояние. Бе откаран веднага в болницата.

Раздробените му ръце и крака бяха ампутирани. Бе останал сляп и глух.

Дойде майка му в болницата да го види. Тя бе силно разтърсена, когато водя сина си. Той представляваше куп безпомощна маса.

– Как да му се обадя? – плахо прошепна майката.

Любовта е много изобретателна. И тя го целуна няколко пъти. Нещастният младеж се обърна и попита:

– Мамо, ти ли си? Ако си ти целуни ме още веднъж.

С насълзени очи, без да издава глас, тя го целуна няколко пъти.

– Мамо, това си ти, – простена Методи. – Убий ме , мамо! Ти си ми дала живот, ти имаш право да ми го отнемеш. Убий ме, защо да живея?!

А майката продължи да го целува.

Тогава Методи каза:

– Мамо, още ли ме обича’? Нима не ме презираш? Виж, аз съм само един труп. Безжизнен човек, от който няма полза.

Майката продължи да целува и гали сина си, въпреки болката и напиращите горчиви сълзи.

Методи въздъхна дълбоко:

– Мамо, аз съм готов да живея, защото ти ме обичаш……

Защо живеем на тази земя? Защото знаем, че някой ни обича и можем да бъдем полезни. Живот без любов не е живот. Каквото е водата за пресъхналата земя, това е любовта за душата на човека.

Вечният живот е познаване на вечната любов.

Кирил е само на четири години, но вече носи очила. Той не се притеснява, като по-големия си брат Сашо, че другите ще му се смеят и ще му викат „Цайс“. Напротив Кирил е много горд с тях. А защо ли?

– Те подобряват виждането ми, – казваше малкото момче и ги носеше с желание.

Но един ден ги свали и ги подаде на баба си, като каза:

– Не искам да ги нося. С тях не виждам нищо.

Баба му Мария се учуди, затова ги взе и погледна през тях. Възрастната жена веднага разбра каква е причината.

– Естествено е, да не виждаш нищо. Целите са в петна. Трябва да се почистят.

Кирил погледна изненадано баба си:

– Не знаех, че трябва да се чистят, мислех, че са се развалили.

Бабата взе една кърпа и внимателно започна да изтърква стъклата на очилата.

– Бабо, – изведнъж се намеси Сашо, който стана свидетел на инцидента, – така фарисеят Симон гледаше грешницата, която помаза нозете на Исус, през замъглените от предразсъдъци и презрение „очила“.

– Да, – съгласи се баба Мария, – вместо да види промяната в нея, породена от Божията милост, той я осъди като грешница, която не заслужава прошка.

– Колко по-различно гледаше на нея Исус, – каза бащата на Кирил и Сашо. – Той я виждаше като Божие дете, любяща и състрадателна жена, като човек притежаващ голяма вяра.

– Често начинът, по който гледаме другите, – въздъхна тъжно баба Мария, – се определя от изкуствено създадени предубеждения. Христос иска да виждаме всеки като Божие дете.

– Да, – съгласи се бащата на момчетата, – Той ни призовава да обичаме, а не да съдим.

– Бабо, – протегна ръка към вече изчистените очила Кирил, – благодаря ти, че ги почисти. Ето аз не се погрижих за тях и те вече не желаеха да ми служат.

Малкото момче внимателно ги взе, огледа ги, а когато отново ги постави, широка усмивка заля лицето му.

Младият обещаващ лекар Лозанов живееше в големия град. Имаше много клиенти. Сгоди се за красиво и умно момиче. Нищо не му липсваше.

Майка му Мария живееше на село. Един ден тя реши:

– Ще продам всичко и ще отида да живея при сина си. Сигурно много ще се зарадва, като ме види.

Тя продаде дома си  и отиде в големия град при сина си.

– Синко, аз продадох всичко и дойдох да живея при теб. Вярвам, че се радваш и нямаш нищо против.

Лозанов се смути и смънка:

– Да, мамо, радвам се, че си при мен. Но знаеш ли този град е прекалено шумен и оживен за теб. А и въздухът тук не е много здравословен. Мисля, че за теб ще бъде добре да ти намеря квартира в предградията. Там по-спокойно ще живееш. Съгласна ли си?

– Да, – въздъхна Мария, – съгласна съм.

Тя остана до нощува у сина си. След полунощ Лозанов се събуди и видя майка си до леглото.

– Мамо, добре ли си? Случило ли се е нещо?

– Просто исках да те погледам, – казала възрастната жена. – Ще ми позволиш ли да те погаля, както го правех, когато беше малък?

– Разбира се, мамо.

Тя го помилва, но той усети, че ръката ѝ трепери.

– Мамо, добре ли си? Да не ти е лошо?

– Нищо ми няма, синко, – каза Мария и се прибра в стаята си.

Когато стана сутринта, лекарят поразмисли и реши да остави майка си при себе си. Веднага се обади на годеницата си.

– Мама дойде и иска да живее при нас. Ти какво ще кажеш за това?

– Нямам нищо против. Както обичам теб, така ще обичам и нея.

Лозанов тръгна към стаята, за да съобщи на майка си радостната вест, но … стаята, в която Мария остана да нощува, бе празна. Майка му бе заминала. Всички усилия на полицията да я намери не се увенчаха с успех.

След три месеца при Лозанов докараха в болницата възрастна жена, която бе прегазена от кола. Не се знаеше, дали шофьорът не бе внимавал или тя сама се бе хвърлила под колата.

Когато Лозанов погледна лицето ѝ, я позна:

– Мамо, мамо….

По-късно дойде и годеницата му, но нищо не можеше да се направи за възрастната жена. Два часа по-късно Мария почина.

Отсъствието на любов наранява болезнено всяко любящо сърце.

Лозан се върна весел у дома си. Майка му погледна радостното му и сияещо лице и го попита:

– Какво се е случило с теб, та си толкова щастлив?

– Мамо, аз победих!

– Кого си победил?

– Играех с приятелите си на улицата. Наблизо имаше ябълкова градина. Ники предложи да си наберем от нея. И ние тръгнахме, но когато стигнах до оградата, един нежен глас ми каза: „Недей, това не е хубаво“.

В същото време един груб глас ми извика: „Какво чакаш, отивай! Виж, другите вече влязоха в градината. Там има много ябълки, стопанина няма да забележи нищо“.

Но нежният глас отново се обади: „Недей, това ще увреди и осакати душата ти“.

И аз се върнах. И колкото повече се отдалечавах от там, толкова повече сърцето ми се изпълваше с радост.

– Браво, – похвали го майка му. – Ти си удържал истинска победа.

Всичко ставащо в живота с нас, странно делим наполовина. Ако е радост – с приятели празнуваме, а при беда – при мама отиваме.

Заети с работа, ден след ден в поток от суета, ние почти не мислим за нея. Рядко цветя ѝ подаряваме, но своите болки ѝ носим и обидите с нея споделяме.

Бръчките на лицето ѝ сами рисуваме, като забравяме прошка да ѝ поискаме. Толкова рядко майка си прегръщаме, отучихме се да я целуваме.

Понякога забравяме да ѝ се обадим, рядко сядаме да ѝ пишем, a мама все пак ни обича и каквото и да стане, не би ни предала .

Всичко ще прости, обидите забравя, ръце, душа, сърце – всичко ни отдава. Ето, мамо, пак си тръгвам, далеч от твоята любовта… Моля те, прости за всичко и умолявам те живей спокойно!