Бе тежък и изморителен ден. Донка се настани удобно във фотьойла, притвори очи и задрема.

Изведнъж се чу силен звук и тя се стресна.

Синът ѝ се опитваше да импровизира, а стените кънтяха. Нямаше вече никакъв мир и тишина.

– Ох, край на почивката и на дрямката, – изпъшка Донка.

Тя обичаше да слуша как сина ѝ свири на китара, но в този момент …. това я разстрои.

Въпреки всичко Донка се примири и се заслуша в познатата песен, която много обичаше.

– Ето това е, – усмихна се тя, – благодатта е налице даже, когато си задремал и някой наруши покоя ти.

Лицето ѝ засия и тя се почувства по-ведра.

Плесна с ръце и промълви:

– Няма значение колко са нежелани и силни бурите в живота, Божията благодат винаги ще ни напомня за Неговата любов и грижа към нас.

В даден момент хаосът, който цари в този свят, може да ни причини враждебни чувства, но ако се доверим на Бога, ще изпитаме благодатта на присъствието Му и Неговата непоколебима любов.

Тя добре разбираше кой е Той и какво се случва.

Млада жена бе в един миризлив обор. Те се вглеждаше в лицето на бебето и си казваше:

– Това е моя син и моя Господ.

Не можеше да откъсне очи от Него.

Изведнъж си спомни думите на ангела:

– Неговото царство никога няма да свърши.

О, но Той съвсем не приличаше на цар. Викът Му макар и силен, все още бе безпомощен и пронизителен като плач на бебе.

Величие в средата на ежедневието

Святост в мръсотията от овча тор.

Божественост, навлизаше в света на пода на кошара, през утробата на девойка, в присъствието на дърводелец.

Така Бог се приближи до нас.

„Неговото царство никога няма да свърши.“

Бъди и ти част от него.

Елена лежеше на дивана. Тъмнината пристъпваше от прозореца и изпълваше стаята. Тук там малки светлини осветяваха пространството наоколо, но в дома на Елена бе тъмно.

Отчаянието бе препречило пътя на тази млада жена и тя се чувстваше угнетена.

– Какъв живот водех досега? – запита се тя.

Бе израснала в семейство, където се говореше често за Исус, неговата жертва и изкупителното Му дело. Четеше се Библията и родителите ѝ се стараеха да следват Спасителят.

Но тя не ги последва, а се отдаде на насладите в света. Прояви непокорство по време на юношеството си и оттогава всичко тръгна назад.

– Той ме обичаше, когато аз не обичах, – тихо прошепна Елена. – Дори, когато Му обърнах гръб, Той пак ме е обичал.

Тя седна и продължи:

– Колко чудно е това….., когато се върнах при Него засрамена, Той не ми даде да се почувствам недостойна. Посрещна ме като добре дошла отново в семейството.

Картини от предишния ѝ живот преминаваха една след друга в ума ѝ.

– Завиждах, ядосвах се за какво ли не, бях нетърпелива и най-вече неблагодарна, – сълзи се стичаха по лицето ѝ, – а Той е продължавал да ме обича.

Елена изливаше болката си.

– Не съм добра, но бих се постарала, защото никой друг не ме е обичал така. Нужно е да общувам повече с Него, не за да бъда обичана, а защото аз Го обикнах.

Сълзите ѝ се стопиха и усмивка засия на лицето ѝ.

– Колко е хубаво, че Той ме обича въпреки моето минало, – радост започна да напира вътре в нея. – Обичаме при всичките ми недостатъци, защото ме вижда друга, съвсем променена. Дори в бъдеще да се проваля, Той пак ще ме обича.

Елена падна на колене, вдигна ръце високо нагоре, а гласът ѝ прозвуча радостно и възторжено:

– Благодаря Ти, че ме обичаш просто така. Помогни ми да стана такава, каквато ме виждаш …… Благодаря Ти…..

Камен седеше отвън и се радваше на пекналото слънце. Е, то не беше като лятното, но като го гледаше сякаш те стопляше.

Камен обичаше често да седи и да разсъждава на глас:

– Не е срамно да си беден, но нима това е голяма чест? Какво толкова ужасно ще стане ако имах малко състояние? Ако бях богат, щях ли да разваля Божия вечен план?

Добромир, неговият съсед го чу и му отговори:

– Ако имаш прекалено много, това ще те направи горд. На практика ще се превърнеш в атеист и ще отречеш характера на Бога.

– Но ако обеднея, няма ли да опозоря Божието име като крада от другите? – засмя се Камен.

– Бог е единственият ни снабдител. Той задоволява напълно ежедневните ни нужди.

– Ха-ха снабдител, – плесна с ръце Камен. – Глупости.

– Всичко е от Него ….

– Дали винаги ни дава достатъчно? – усъмни се Камен. – Безплатното сиренце е само в капана.

– Дори повече от достатъчно, но понякога сме слепи да го забележим.

Добромир само поклати глава като видя подигравателната усмивка на лицето на Камен.

Имаше ли смисъл да говори на човек, който изобщо не искаше да го слуша?!

Живеете в град, не много голям, но …

Познавате хората от квартала си по лице, защото сте ги срещали не веднъж на излизане или когато се прибирате в дома си, но имената им не знаете. Нито някога сте се интересували от живота им.

Заетостта ви блокира всякакви връзки с тях.

Един ден се чу, че старецът, който често се препичаше на пейката в малкия парк близо до центъра, е болен от рак или левкемия, какво точно, не бе много ясно.

Това не активира хората живеещи около него да го посетят. Всеки се бе затворил в собствената си черупка и се бореше със своите проблеми.

Когато малкия Марко, чу за болестта на стареца си каза:

– О, дядо Наско се е разболял! Трябва да отида да го видя.

Не е ли странно, че децата са по-осведомени за хората живеещи в близост до дома им?!

– А какво да му занеса? – питаше се Марко.

Момчето дълго седя на любимата пейка на стареца и размишлявайки, люлееше краката си.

– Ще му дам моето зайче, – каза си Марко. – Той може да го развесели и да му помогне да оздравее.

Това момче бе само на четири години и имаше една любима играчка – малко пухкаво зайче.

Когато вече дядо Наско държеше зайчето в ръцете си, очите му се насълзиха. Той се обърна към момчето и развълнувано каза:

– Благодаря ти, Марко. Ти си единственият, който изрази Божията любов към мен. Бог да те благослови, синко.

Марко премигна изненадано и тихо добави:

– Дядо Наско, зайчето ще ти помогне да оздравееш.

Старецът поклати глава и прегърна малкото момче.

Може би е време да излезем от комфорта си и да изразим загриженост и любов към някого. Огледайте се!