Децата са много впечатлителни. Те улавят неща, които за нас възрастните остават почти незабележими.
Днес Деси и Пепи гледаха филмче, където рибката успя да се освободи от аквариума и отплува към морето пред дупката на тоалетната.
Изведнъж децата се сетиха за своята водна костенурка. Стана им много жално за нея. Извадиха я от аквариума и със съсредоточени и сериозни лица я пуснаха в тоалетната.
За щастие родителите забелязаха това навреме и измъкнаха нещастната костенурка от там.
След неуспешният опит, децата приближиха аквариума и Пепи със жален глас каза:
– Бедничката ми костенурка. …., – гледайки нещастно животинчето с болка продължи, –  Ти  никога няма да видиш морето.

Докато Google прави компютърни очила за масовия пазар, Университета в Мадрид Карлос III разработи много по-усъвършенстван модел на очила специално за преподаватели във ВУЗ.

Професорските очила на 21 век са в състояние да разпознават лицата на студентите на базата на предварително заредени анкети взети от всички учащи се.

Очилата показват текста на лекциите и формулите, така че преподавателят да не се запъва и да поглежда в хартиените си записки.

Системата за допълнителна реалност се нарича ALFs (Augmented Lecture Feedback System) и осигурява интерактивна комуникация.

По време на лекцията, учениците показват по мобилните си телефони, как са разбрали казаното. Информация директно постъпва в компютърната система и професорът вижда подходящи показатели над главата на всеки учащ.

Оглеждайки аудиторията, професорът може веднага да разбере как се възприема информацията и има ли някакви въпроси.

Наркотикът первитин, производно на метамфетамин, широко се е използвал за стимулиране на войниците от Вермахта.
Тези таблетки официално са влизали в дажбата на летците и танкистите.
Употребявали го и цивилни лица. Продавали се шоколадови бонбони с плънка от первитин. Впоследствие Министерството на здравеопазването е признало неговата опасност и е забранило производството му.
Фармацевтите, които са създали первитина след войната са изпратени в САЩ и са участвали в създаването на лекарства, които са били използвани за армията на САЩ, изпратена в Корея и Виетнам.

Танцуваща мебел. А защо не? В нашето сиво ежедневие, понякога цветно, не достигат шегите.
Шеги, който да те срещат на входа на жилището ти, на които можеш да седнеш, които да подобрят настроението ти и да ти дадат желание да живееш и да твориш.
Колко често това не ни достига!
Времената са такива мрачни и обезкуражаващи, така че нека творенията на дизайнерите да ни накарат да се усмихнем и да погледнем света от друг ъгъл.
Танцуващи столове, циферблати на часовници с лица, столове без крака, с такива шеги дизайнерите привличали хората от незапомнени времена. Велможи от миналото, събирали колекции от тези удивителни предмети. Това било хоби, което преминавало в страст.
Сега ние се възхищаваме от колекциите им. Цяла индустрия от дизайнери и художници работи и създава нови удивителни творения.
Понякога това е полезно. Погледнеш, усмихнеш се и научаваш нещо ново. Колко малко ни трябва понякога.

На централна гара в автобуса се качили две весели старици приятелки. Те попитали:
– Как можем да стигнем до археологическия музей?
Шофьорът им казал точно на коя спирка да слязат.
Скоро двете възрастни жени решили да слязат една спирка по-рано от посочената. Шофьорът по говорителя им съобщил:
– Тази спирка се намира далеч от музея. Трябва да слезете на следващата. След това да измините 20 метра напред и 50 метра на дясно и от дясната страна на улицата се намира музея….
Всичко това било обяснено твърде високо, ясно и разбрано, че и глухия би го разбрал. Хората в автобуса слушали всичко това с тъжно покорни лица, на които било изписано: „Старост – нерадост“.
Една от старите дами намигнала на останалите пътници и казала на шофьора:
– Много благодарим за информацията. Но ние всичко вече забравихме.
И двете стари жени бързо изхвръкнали от автобуса.
Трябва да отбележа, че тези възрастни жени изпреварили и пристигнали до музея по-бързо от един мъж с дъщеря му.
Ех да можех и аз да бъда такава старица!