Например, известният физиолог И.П. Павлов наблюдава пациент, който проспал в летаргия 20 години – 1898-1918 г.

Неговото сърце биело със скорост три удара в минута и правел едно-две вдишвания в минута.

Ето ви и друг случай.

През 2005 г. лекаря, който извършил аутопсията в моргата в Брашов преживял ужасен шок.

Изведнъж му се сторило, че един от труповете се движи.

Той се приближил по-близо и се наклонил към тялото и ….. мъртвецът го повалил с нокаутиращ удар по главата.

Родили са се еднояйчни близначки, които изненадали лекарите.

Момичетата са се появили с разлика от 45 секунди, но когато се приближили една до друга, се хванали за ръце.

Такъв случай, когато при многоплодна бременност бебетата споделят един околоплоден балон се случва веднъж на 10 хиляди.

Всички, които са присъствали на раждането им и са видели как децата са се хванали за ръце, са останали безмълвни.

Сега те вече са пораснали.

Ето какво разказва майка на близначките:

– Понякога съпругът ми отива до магазина и взема едно от децата, а другото остава с мен. Когато това се случи, двете много се разстройват и постоянно питат една за друга. Те са много близки, като две бобчета в шушулка.

Нима това не е прекрасно?!

Николета бе напълно здрава жена. Но изведнъж започна да се държи някак странно и веднага я отведоха в болницата.

Лекарят, който я прегледа бе категоричен:

– Тя има психическо разтройство.

Николета можеше няколко минути да ридае в истерика, а след това да се разсмее. Движеше се някак странно, с опънати ръце напред. Временно тя бе абсолютно нормален човек, а след секунда получаваше халюцинации и можеше да заяви, че баща ѝ я е отвлякъл.

Николета започна да страни от медицинските сестри, когато се опитваха да я успокоят. Тя имаше истински припадъци. Смяташе, че болничния персонал крои нещо лошо против нея.

– Мозъкът ѝ е в огън, – каза лекуващият я лекар. – Но каква е причината за такова поведение? Това е рядък случай. Та тя съвсем неочаквано започва да се държи съвсем нормално.

Неврологът сериозно се замисли:

– Вероятно невротичното ѝ разтройство има биологична причина. Я да видим дали това е така. Николета я ми нарисувай един часовник.

И тя нарисува такъв, но при него цифрите бяха само от едната страна.

– Явно при нея е поразено само едното полукълбо на мозъка, – каза неврологът. –  Болестта ѝ не е психическа,  а има неврологичен източник.

И това я спаси. Направиха ѝ биопсия.

– Николета има автоимунно заболяване, – въздъхна с облекчение невролога, – Тя има рецепторен енцефалит. Поради развитието на това заболяване, нейните собствени антитела са атакували мозъка ѝ, предизвиквайки в него подуване и повреди.

– Това заболяване е доста коварно, – каза лекуващият я лекар. – С такива симптоми бях готов да я лекувам за психическо разтройство, въпреки, че то има органичен произход. А като си помисля само … заболяването може да предизвика тежки увреждания на мозъка, дори и смърт.

– Е, – каза облекчено неврологът, – това се лекува, само навреме трябва да се открие проблемът.

Лекарите бързо подбраха необходимите медикаменти и Николета напълно оздравя.

Иван Иванов беше уважаван лекар в околността. Днес деня бе по-спокоен. На гости му дойде негов стар приятел. Пиха чай и си спомниха младостта.

– Как се отнасяш към идеята за живот след смъртта? – попита го приятелят му.

Рационалист до мозъка на костите си Иванов отговори:

– Всичко това са глупости.

Приятелят му още веднъж се върна на тази тема в разговора им, но Иванов остана непреклонен:

– Нямам време за празни приказки.

Последва врява. Приятелят изруга и като попарен изскочи от кабинета на Иванов. Бързо слезе по стълбите, с треперещи ръце облече палтото си и се втурна към изхода.

Иван Иванов стана мрачен и побледня като платно. Хвана се за главата:

– Какво направих? Този човек може тази нощ да посегне на себе си. Какъв глупак съм, съвсем забравих, че скоро почина жена му. Човекът търсеше утешение. Та нали ако съществува задгробен живот, той ще се види с жена си, когато дойде и неговия час да си отиде от тази земя. Как не се усетих? …. Обърках отново нещата…

Благодарение на какво се отваря нашата уста? Без да смятаме костната структура, представена от черепа и долната челюст, трудно е да се повярва, че устата е поредица от мускули, опънати  с кожата и мембраните.

Един бърз поглед на учебника по анатомия ни показва, че тези мускули съставляват значителна част от контура на лицето ни. Всеки мускул е отговорен за определено движение на нашата уста – свирене, дъвчене или напомпване.

За това фразата „направи такова лице и то ще си остане така“ не е съвсем неправилна.

Ако мускулите  и челюстта  се фиксират в определено положение, като например, при спазъм на дъвчащите мускули или изкълчване, когато лекарят нагласява челюстта обратно в правилното ѝ положение, никак няма да ни е до смях.