Всички отдавна спяха, но Мартин още се въртеше в кревата. Странно защо, но сънят бягаше от очите му.

Мартин се загледа през отворения прозорец. А там луната ведро му се усмихваше. Тя бе изпълнила със светлина целия си диск.

Изведнъж Мартин се озова на един пазарен площад. На една издигната платформа стоеше проповедник, облечен като свещеник.

Мартин се заслуша. Той остана изненадан.

– Никой до сега не съм чувал така да проповядва в църквата, – каза си той. – Каква дълбочина и проницателност само!? Трябва да приближа и да го видя по-отблизо. Предполагам, че лицето му е одухотворено. Самият Свети Дух говори чрез него.

И Мартин започна бавно да си пробиват път сред тълпата, за да достигне до проповедника. Въпреки усилията си той бе изтласкан зад издигнатата платформа и виждаше само гърбът на говорителят.

Внезапно Мартин изтръпна от ужас. Под дрехата на свещеника той забеляза да се мята опашка.

Мартин не повярва на очите си. Той разбута тълпата, стигна до проповедника и му извика:

– Ти си дяволът.

Проповядващия се усмихна и спокойно отговори:

– Да, аз съм дяволът.

– Ти, който си паднал ангел, – започна настървено Мартин, – враг на Бога, баща на лъжата, как можеш така задълбочено и проникновено да проповядваш Истината?

– Това не е толкова трудно, – отговори проповедникът – защото аз много по-добре от вас Я зная, но виж да се живее според Нея, това е съвсем друга работа.

Мартин трепна  и седна в леглото си. Това, което видя го изуми.

– Ние не само трябва да проповядваме Истината, но и да живеем според Нея, – каза си Мартин. – В противен случай се превръщаме в най-страшните и опасни измамници.

Полунощ е, а Ана се въртеше в леглото и не можеше да заспи. Тази нервност и безсъние си имаха причина.

Вълна от мисли ѝ припомняха жестоката неспаведливост, която бе понесла. Тя нямаше вина, но трябваше да изтърпи тази неправда спрямо себе си.

В сърцето на Ана нямаше капка любов, която да покрие всичко това. Какво можеше да направи? Да плаче и да се окайва? Едва ли това би ѝ помогнало.

Ана не се поколеба и със сълзи на очи се обърна към Бога:

– Господи, дай ми сила, с която да изпълня Твоето прдписание за любов, която покрива всяко нечестие и произвол.

Мигновено Божия Дух започна да работи в нея, давайки начало на силата, която ѝ помогна да забрави всичкото зло, което бе развалнувало душата ѝ.

В ума си Ана изкопа гроб. С тъга сложи в него несправедливоста, която я накара толкова много да страда и я покри със земя.

Образувалата се могила Ана покри с рози и теменужки, и заспа. Сънят ѝ донесе спокойствие и мир, толкова жадувани и очаквани.

Раната ѝ, която изглеждаше смъртоносна, бе излекувана, дори белег не остана.

След време, когато я питаха:

– Какво се случи тогава с теб?

Ана вдигаше рамене и се усмихваше. Тя бе забравила злото извършрно спрямо нея, но помеше помощта на Бога в този критичен момент.

Мракът се сгъстяваше. Тази вечер луната не можа да пробие облаците и всичко изглеждаше черно и подтискащо.

Хората отдавна вече спяха. В дома на Богдана беше тихо и спокойно. Махалото на стенния часовник отмерваше мъчително времето в тишината.

Богдана, стана от леглото и на пръсти се отправи към кухнята. Отчаяние и болка свиваха сърцето ѝ и тя не можеше да заспи. Отново бе разбрала за похожденията на съпруга си при някаква си Силвия.

– А беше ми обещал …. , – тихо изплака Богдана. – До кога?!

Беше му простила, а сега раната отново се бе разтворила и кървеше.

Преди ѝ бе споделил:

– Трудно ми е да ти обясня, …. но когато бях 14 годишен с приятели гледахме порно и от тогава не мога да се спра. Харесах ли жена веднага я събличах в ума си, а след това фантазиите ми се развихряха.

– Тогава защо се ожени за мен? – го бе попитала Богдана.

– Мислех, че като се събера с теб това ще престане. За мен ти бе съвършената, най-красива жена от всички, които бях срещал. Но, уви …

– Защо не отидеш на психиатър или в църквата, там могат да се помолят за освобождението ти, – беше го посъветвала Богдана.

– Срам ме е, как ще отида и ще разкажа всичко това…, – беше се възмутил тогава Стилян.

След това той обеща:

– Ще видиш, всичко ще се оправи. Ще се постарая. Няма да те огорчавам повече!

Но отново се бе случило. За кой ли пореден път.

За Богдана всяка надежда се бе стопила. Оставаше ѝ само едно и тя падна на колене и призова Господа. Плачейки изказа цялата си мъка натрупала се в сърцето ѝ. Накрая попита:

– Боже, какво да правя? Не мога да продължавам така да живея. Какво мога да направя за него?

Тих и нежен глас ѝ отговори:

– Обичай го!

– Но, Господи, аз му прощавам ….. и то не един или два пъти, а той продължава да ме наранява, като ме отхвърля …

– Обичай го! – настоя с много обич гласът.

– Но как да го обичам?

– Както Аз ви обичам. Любовта дълго търпи и е милостива, не завижда, не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи. Любовта никога не отпада.

– Боже, толкова ми е трудно …. да направя това….. Помогни ми!

Невидимата Божия ръка изтри сълзите ѝ, а в душата ѝ настана мир. Богдана се изправи. Тя можеше вече не само да прощава, но и да обича въпреки всичко ….

Понякога за уроците в живота си плащаме много скъпо. Цената им са собствените ни грешки. А не е ли по-лесно да чуем историите на други, да се поучим от тях и да избегнем лошото?

Когато има слънце, всички без покана се втурват навън и всеки се старае, колкото може повече да вземе от топлината и светлината му.

Млади и стари крачат, усмихват се един на друг и им се иска да има много такива дни. В такова време и птичата песен е по-весела изпълнена с нежност, копнеж и много любов.

Борис вървеше гордо вдигнал глава до баща си. На тях двамата рядко им се удаваше възможност да бъдат заедно. Работата на бащата бе такава, че той по цели месеци не се прибираше в къщи.

Днешният слънчев ден бе истински празник за Борис и той бе решил да му се наслади напълно. Радостта бе изписана на лицето му, а от сърцето му бликаше любов към всичко живо наоколо.

Бащата и синът срещнаха човек в инвалидна количка, който с ръце придвижваше колелата на превозното си средство. Борис погледна с болка инвалида.

– Навярно много му е тежко, че е прикован към тази количка? –  обърна се синът към баща си.

Инвалидът чу думите на малкия, усмихна се и каза:

– Аз не съм закован за инвалидната количка. Напротив чрез нея съм свободен.

– Как така? – недоумяващо попита Борис.

– Защото ако не беше тя, щях да лежа постоянно на леглото си, нямаше да мога да изляза от стаята си и да се разхождам навън от дома си.

Борис гледаше с възторг инвалида и на свой ред му се усмихна сърдечно.

А бащата добави поучително:

– Човек се стреми да бъде свободен и за това използва всеки възможен случай. Освободеният от несгодите на недъга си, с радост се наслаждава на живота.

Дъждът неочаквано затропа по прозорците. Влагата му освежаваше заспалата земя. На Радой му бе тежко.

Той премисляше случилото се с него през деня и се отчайваше. Обърна се няколко пъти в леглото и въздъхна.

– Голям карък съм, – прошепна обезсърчен Радой в мрака.

Брат му Борил още не бе заспал и го чу. Той се обърна към братлето си и каза:

– Бог не е мъртъв. Твоят живот може да ти изглежда като една незавършена картина, пълна бъркотия, в която липсват множество парчета, но Той не е завършил делото Си в теб!

– От къде да знам, че това е точно така? – раздразнен попита Радой.

– Можеш и да не го виждаш, но Той работи, – започна да го увещава Борил. – Бог не спира да работи върху великолепната картина на твоя живот и тази на любимите ти хора. Само защото не можеш да видиш крайния резултат, не означава, че тя няма да бъде шедьовър.

– Писано е, че Онзи, който е започнал добро дело в мен, ще го завърши, – смотолеви несигурно Радой.

– А това не те ли прави по-сигурен, че Бог все още работи в живота ти? – попита предизвикателно Борил.

– Ами ако Той прекрати или отложи? – несигурност и уплаха се прокраднаха в мислите на Радой.

– Никой и нищо не може да спре Божието благоволение в живота ти! – натърти Борил. – Дори да възприемаш, че всичко е пълна бъркотия, Бог може да използва този хаос и да благослови хората около теб.

– Наистина ли мога да очаквам това от Него?

– И много повече, – усмихна се Борил, –  свръх благоволение, доста благословения и добри вести!

Радой се замисли и нищо не каза.

– Изпълнен ли си с повече надежда, след като вече знаеш, че Бог не е приключил работата Си в живота ти? – попита очакващо Борил.

– Благодарен съм, че е започнал добро дело в живота ми и ще го завърши, – каза вече успокоен Радой. – Много ми се искам с благодатта, която ме дарява, да помагам на другите.

– Имаш възможност още утре да насърчиш някого в живота му, – окуражи го Борил.

Радой още дълго стоя буден, но мислите му бяха ведри, изпълнени с мечти за добри дела.