Облаците намръщено следваха пъплещите по земята. Вятърът свиреше между клоните и песента му смразяваше всяка душа.

Петьо и Герасим решиха да отидат до един магазин, който наскоро бе отворен.

Когато влязоха в помещението за продажби на стоки, Петьо започна да разглеждат изложеното.

– Колко ли струва това? – попита той.

– Един лев, – отговори Герасим.

Петьо избра друга стока и попита пак за стойността ѝ. Отговорът бе:

– Един лев.

– Ти шегуваш ли се? Всичко ли в този магазин е по един лев? – остана смаян Петьо.

– Да, – кротко отговори Герасим.

За Петьо бе много трудно да повярва, че всичко струва толкова малко.

– Ти питаш като хората изразяващи неверието си, когато чуят колко струва спасението им, – засмя се Герасим.

– А колко струва спасението? – попита съвсем сериозно Петьо.

– Нищо, – отговори Герасим.

– Как така? – ококори очи невярващо Петьо.

– Исус плати цената, – обясни Герасим.

– И не трябва нищо да правя за спасението си? – поклати глава недоумяващо Петьо.

– Ти се спасяваш по благодат чрез вяра, – допълни Герасим.

– Но аз съм грешник, – призна си Петьо.

– Затова се нуждаеш от Исус, – усмихна се Герасим. – Сам нищо не можеш да направиш, за да се спасиш.

– Нищо.

– Да, нищо! Това е дар от Бога.

Петьо още не можеше да проумее чутото.

– Ти не трябва да разбираш всичко това, просто повярвай и остави Божия Дух да извърши останалото, – заключи Герасим.

Николета очакваше първото си дете. Мъжът ѝ Йовко тъкмо бе започнал аспирантура. Тепърва ги очакваха затруднения.

Живееха в град, където цените на стоките бяха доста високи. Двамата млади ядяха малко по-евтини спагети и се опитваха някъде да изкарат по някой лев.

Николета често пазаруваше сама, защото Йовко отсъстваше. Тя паркираше колата пред блока. Привързваше сина си към себе си и така натоварена с няколко торби се изкачваше до четвъртия етаж. В блока нямаше асансьор.

Един дъждовен ден ярко се запечата в съзнанието на Николета.

Заваля дъжд като из ведро. Вятърът започна да превива клоните почти до земята. Времето бе хубаво и никой не можа да разбере от къде дойде  всичко това.

Николета носеше сина си и големите чанти с продукти към входа на блока, когато към нея изтича дребна къдрокоса жена на средна възраст и попита:

– Мила, мога ли да ви помогна?

Николета бе зашеметена. За първи път някой ѝ предлагаше помощ.

– Да, да, – каза смутено Николета.

Жената пое торбите и изкачи стълбите, с все още смаяната майка, чак до апартамента ѝ. Николета бе прегърнала детето и не можеше все още да повярва на случилото се.

– Много ви благодаря, – сърдечно каза Николета преди да влезе в дома си.

Жената само се усмихна и добави:

– Няма защо, мило дете! Аз работя в лабораторията отсреща. Видях ви през прозореца и си спомних за годините, когато и аз имах малки деца, и ходех сама на пазар. Не можех да не ви помогна, защото съм била на ваше място и ми се искало поне един човек да дойде и да ми помогне поне с торбите.

Николета се прибра и дълго мисли върху думите на жената.

– Но аз не я попитах дори как се казва …..

Младата майка повече не срещна тази жена, която прояви своята любов на практика. С тази си постъпка тя насърчи Николета, внесе бодрост в безпомощната майка и привдиган духа ѝ.

В почивните дни хората използваха още топлото време да се поразходят не само в гората и парка, но и по главната на града, където в някое заведение, сладкарница или кафене можеха да побеседват с приятели и познати.

В кафенето под часовника имаше много посетители. Масите бяха пълни и човек трудно можеше да си намери място къде да седне.

В заведението влезе плахо Тодор, десетгодишно момче. Той смутено се огледа. Една от масите се освободи от доста шумно семейство с две малки деца и Тодор веднага я зае.

Сервитьорката дойде до масата и попита настанилото се там момче:

– Какво ще искаш?

– Колко струва шоколадов сладолед с орехи или фъстъци? – попита Тодор.

– Един лев и двадесет стотинки, – небрежно отговори сервитьорката.

Тодор бръкна в джоба си, извади една шепа монети и започна да ги брои.

„Като няма достатъчно пари, какво прави тук?“ – помисли си враждебно сервитьорката.

– А колко струва обикновен сладолед без нищо? – отново попита Тодор.

Наоколо посетили, които очакваха да бъдат обслужени, изразиха гласно недоволството си:

– Какво се занимава с него?

– Тук да не е благотворително дружество?

– Сладолед му се дояло, а няма пари да си го плати, ха ха ха.

– Осемдесет стотинки,  – с досада отговори сервитьорката.

– Тогава искам обикновен сладолед, – каза Тодор след дълго умиване.

Сервитьорката донесе сладоледа и демонстративно тръсна сметката на масата пред Тодор.

Когато изяде сладоледа си, момчето плати на касата и си тръгна.

Малко след това сервитьорката дойде да почисти масата, на която бе Тодор и изтръпна. Буца заседна на гърлото ѝ, а очите ѝ се навлажниха.

На масата бяха оставени четиридесет стотинки. Това бе нейният бакшиш.

Не си правете изводи за човек, преди да сте наясно, защо постъпва така?!

На прозореца имаше обява: „Търси се момче за работа“. Георги бе младеж, който се славеше с мързела си, но когато видя надписа, реши да се кандидатира.

Когато отиде при собственика на магазина господин Петров, бе веднага нает на работа.

Задълженията на Георги не бяха тежки, освен това от него не се изискваше бързина. А това напълно устройваше младежа.

Малко следобед господин Петров извика Георги и му поръча:

– Иди на тавана, там ще намериш един голям контейнер. Подреди нещата във него и виж какво трябва да се запази.

На тавана бе мръсно, пълно с паяжини и следи от мишки. Георги погледна в контейнера. С погнуса размести някои неща отгоре и с възмущение каза:

– Тук няма нищо освен боклуци.

И Георги бързо слезе в магазина. Когато господин Петров го попита:

– Свърши ли работата си на тавана?

Георги отговори:

– Не, господине, беше тъмно и студено там. – Не мисля, че си заслужава да се ровя в тези боклуци.

Притежателят на магазина веднага му плати и го освободи да си върви.

На другия ден същата табела: „Търси се момче за работа“ стоеше отново на прозореца.
Този път Крум я видя. Так той стана следващия кандидат за работата. Разбира се, веднага бе нает.

Когато господин Петров го изпрати със същата молба да подреди контейнера и да запази нужните неща, Крум не се отказа толкова лесно, въпреки че работата му изглеждаше огромна.

Младежът прекара няколко часа на тавана. Той разделяше внимателно необходимите неща от тези, които трябваше да се изхвърлят.

Изведнъж Крум скочи и се спусна надолу по стълбите, запъхтях спя пред господин Петров и възкликна:

– Вижте какво намерих на дъното ….

Това беше сметка за 20 лева.

Собственикът на магазина разбра, че е намерил добросъвестно момче, на което може да повери бизнеса си.

– Ти си намерил богатство в боклука, много съм доволен от теб. Ще ме наследиш, когато се оттегля от работата в магазина.

Този, който е верен в малкото, е верен и в многото!

Хубав летен ден изпълнен с хубави очаквания и мечти. Неделите обикновено са точно такива.

Когато влизаха в църквата възрастна жена погали малката Нина по главата и ѝ подаде две монети по един лев. Момичето благодари и ги пъхна в джоба си.

Днес свещеникът поучаваше дошлите на неделното богослужение:

– Никой не трябва да се явява пред Господа с празни ръце. Отделяйте това, което имате на сърце от всичките си доходи. Християнинът трябва да жертва за Божията работа, доколкото се чувства отговорен за разпространението на Евангелието по целия свят …. Божието дело е по Неговата воля и никога няма да понесете недостиг в материално отношение.

Нина се замечта: „Ето сега мога да направя това, което днес ни учи свещеникът. Едната монета, която ми подари възрастната жена ще даря на Бога за делото Му, а с другата ще си купя сладолед“.

По време на събирането на даренията, Нина бръкна в джоба си, но там имаше само една монета. Тя трепна:

– Сигурно другата съм я загубила, когато излязох за малко навън. Е, няма нищо, нали е останала поне едната, – успокои се малкото момиче.

Когато се прибраха в къщи Нина сподели с майка си:

– Мамо, аз исках да дам за Божието дело, но загубих Божията монета.

– Каква монета? – неразбиращо попита майка ѝ.

– Нали си спомняш, че на вратата, че една възрастна жена ми даде нещо. Това бяха две монети по един лев. И аз реших едната да дам за Божието дело, както ни учеше днес свещеникът, но когато минаха с кофичките за дарението, разбрах, че съм загубила едната. И си казах, че тя е била Божията.

Майката се усмихна:

– Много християни постъпват като теб. Ако приходът им намалее, орязват това, което са обещали на Бога.

– Да, но.. – смънка Нина.

– Лесно е да загубиш Божиите пари, а не своите, но  осъзнаваме ли, че всичките пари са Божии?! Важното е за какво ги изразходваме.

Нина наведе глава, извади останалата монета и я подаде на майка си:

– Взе ми я и я пусни следващия път, когато отиваме на църква, за Божието дело. Давам ти я, за да не я загубя и нея.